a long time ago | Somehing about you makes me feel like a dangerous person ...

Анабел не бе очаквала това от Крал Утер. Не можеше да повярва, знаеше че можеше да се случи нещо такова, но да го нарече публично слуга? Сериозно ли ? Това бе толкова долна постъпка, че на Ана й се прииска да проговори на брат си и да го накара да обеди Утер да се държи малко по - достойно и да не дава такива грешни примери на обществото. И после се чудехме, защо не всеки беше като Даре и Ана и не му пукаше за това какво социално положение заемаше човека отсреща.
Но разговора между Дариус и Утер сякаш не беше нещо, което да успокой нещата, сякаш обстановката се нажежаваше и Ана можеше да подуши покачващия се тестостерон във въздуха. Виждаше как Макс се опитваше да избягва погледите на Краля, знаеше че се е почувствал неудобно, заради нещата който се говореха за него. Но нали той това искаше да участва в турнир е поне Дариус се бе постарал да го вкара. И точно когато Ана си мислеше, че нямаше на къде нещата да станат по - лоши се появи някакъв прекалено страшен мъж поне в нейните представи, чувайки неговите думи, а след това и тези на Крал Утер, нещо в нея изтръна, а сърцето й се сви при гледката численото превъзходство, което имаха мъжете които бяха наобиколили Даре и Макс. Това..това вече не беше нормално, Утер не можеше да го позволи, не можеше да позволи такова масово клане, нали? Но когато всичко това започна Бел разбра, че Краля не си играеше и това, което щеше да се случи щеше само и единствено да го забавлява. Може би ако... и при тази мисъл, Ана измъкна ръката си от тази на Макс, който я стискаше така собственически, но преди да е успяла да тръгне където и да е било той я спря.
-Къде хукна, ела да се порадваш на гледката, Анабел. - започна той, това вече й идваше в повече точно в този момент, когато сърцето й се свиваше от страха, който изпитваше за Макс, той отново бе решил да се прави на задник. Това бе и основната причина пердето пред очите на Ана да падне и да го зашлеви, измъквайки другата си ръка от неговата.
-Няма да позволя това! - отвърна му тя през зъби, а след това хукна бутайки се между сганта наречени благородници, които се забавляваха на представлението, което им осигуряваше техния така прекрасен Крал, който беше повече задник отколкото каквото и да е било друго. Когато стигна до мястото където забеляза брат си да стърчи, мина покрай стражите обяснявайки, че трябва да каже нещо важно на Килиън и дори не им даде възможност да протестират срещу нея.
Брат й скочи на крака в мига, в който я видя, а Ана щеше да получи някой нервен срив в края на всичко това, защото имаше чувството, че вече ръцете й се тресяха от нерви.
- Ана... - започна той, но тук отново не смяташе да му дава възможност да говори, не бе говорила с него през тези две години, но заради Макс щеше да го направи.
-Килиън моля ти се трябва да спрете тази лудост! Знам, че не харесваш Макс, но това? Това не е правилно! - Бел дори не искаше да поглежда дори към центъра на арената, защото знаеше, че сърцето й щеше да изхвръкне от притеснение само в секундата, в която го направеше.
-Те го пожелаха! - тъмнокосата му направи знак за да замълчи и присви очи срещу него, добре след като той не желаеше да й помогне тогава щеше да подходи по друг начин. Шмугна се между него и един от стражите и се приближи до Краля и сина му, който се наслаждаваха гледката, какво толкова намираха в това, по - скоро й приличаше на масово клане.
-Трябва да спрете това. - започна тя, но преди да е казала каквото и да е било друго, Килиън я издърпа назад, а тя не можеше и никога не бе могла да се съпротивлява на хватката му.
-Анабел, ти да не полудя?? Да не искаш да си загубиш главата, заради един слуга? - попита я той викайки й, а след това я пусна и тя се обърна към него.
-Този когото наричаш слуга, е този, който аз обичам Килиън! - ето каза го, каза го след толкова време сякаш си го признаваше отново не само пред брат си, а пред себе си. А думите й сякаш бяха покосили брат й, защото гледайки го той също нямаше какво да каже повече просто мълчеше и я гледаше с широко отворени очи. И точно тогава просто каза две прости думички, който не смееше да изпълни
-Обърни се.
Анабел не смееше не искаше да се обръща, защото не знаеше какво ще завари там, не знаше и не искаше да знае, защото ако нещо се случеше с Макс, тя също нямаше да бъде жива за никого. Но обръщайки се, видя нещо което й се струваше абсолютно невъзможно, за двама човека, беше сигурна, че гледаше със зяпнала уста, а не само тя, а всички наоколо. Това беше толкова невъзможно, че дори в един момент си бе помислила, че само си въобразяваше, че вижда това пред нея, от тук можеше да забележи, че Макс едвам си поемаше въздух, не само той ами и самия Даре.
Докато сърцето й се успокояваше, забеляза, че Краля е започнал да говори, но сякаш мислите й крещяха най - различни неща и тя не можеше да разбере какво говори, докато не видя, как слизаше към центъра на арената носейки меча си със себе си, какво щеше да прави ? Да не би да искаше да ги убие, не. Макс беше коленичил пред него, а сърцето на Анабел се напълни с щастие успокоявайки се. Сега вече той щеше да е щастлив поне бе получил това, което винаги бе искал, да стане рицар. Вече нямаше да е просто слуга, не сега всички щяха да знаят колко специален е Макс и как това, че е е слуга, не значи, че е отрепка както всеки ги приемаше. Въпреки умората по лицето му си личеше, че е доволен от себе си. Тя бе доволна от него от това, че го бе направил за себе си, от това,че не се бе отказал въпреки всичко, което му се случваше. Въпреки болката той отново бе постигнал целта си. Но докато тя се бе отнесла в мислите си, докато се опита да намери погледа му, тя намери нещо съвсем различно гърба му, който се отдалечаваше с бавна крачка. И в този момент всичко, което бе живота й в момента, нямаше никакво значение. Ана тръгна да слиза от трибуните без дори да каже какво и да е било, щеше да го настигне и да захвърли всичко, което имаше, за да й прости. Да му обясни, че никога не бе искала да го оставя, а единственото, желание което имаше е да бъде с него.
Матю я пресрещна опитвайки се да я спре, да успя. Но Ана само се усмихна насреща му като поклати глава.
-Това.. - започна тя, като посочи първо него, а след това себе си. - Ние никога няма да сме добри един за друг, моля те разбери го. И развали този годеж, защото аз никога няма да те обичам. - това бе единственото, което му каза преди да го заобиколи и да се затича след Макс. Боже колкото и изморен да беше, признаваше му го, че бе бърз, но не толкова, че да не може да го настигне. Отново като онзи ден, тя го хвана малко над лакътя и го накара да се спре обръщайки се към нея.
-Винаги си бил моя рицар, а сега вече е и публично. А аз никога не съм спирала да обичам, моя рицар, въпреки всички онези лъжи, които наговорих - това бе единственото което му каза преди без никакво предупреждение да се приближи към него и да впие устните си в неговите, господи това ..тези устни толкова сладки й бяха липсвали толкова много, толкова силно бе желала да ги вкуси отново, и ето въпреки, че си мислеше, че това няма да се случи никога повече то се случваше. Може би онази вещица в гората не беше права, може би Ана бе сбъркала като й се бе доверила и се бе подвела заради вярата си в хората. Ана откъсна срамежливо устните си от неговите и го погледна леко засрамено.
-Аз съжалявам, знам че ти вече си продължи, просто не знам какво ми стана.