a long time ago | Somehing about you makes me feel like a dangerous person ...

Точно когато Ана си мислеше, че нямаше на къде да стане по -добре, нямаше никой по вече тъмните улици на Камелот, който да й помогне дори малко, за да се измъкне от лапите на Матю
Този мъж бе дързък, правеше неща, които определено не приличаха на един джентълмен.. пръстите му докосващи плътта й не я караха на изтръпне както правеха тези на Макс. Не тези пръсти я караха единствено и само да замръзва, да иска да изкрещи от ужас, но това не се случваше. Стон не искаше да се откъсне от устните й, просто седеше и га гледаше с ужас в очите..
- Пусни ме.. - по скоро излезна като шепот измежду устните й, който само тя бе чула не можеше да направи нищо, за да го промени. Искаше й се да се появи някой и да забележи нежеланието й да бъде в компанията на този мъж. Молеше се да го направи.
- Моля те, Матю...- примоли се но този път успя да го каже, сякаш се бе усевестила от шока, в който бе изпаднала.
В следващия момент сякаш някой го издърпа от нея с груба сила, а Ана изпадна в още по голям ужас когато видя кой бе този някой.
Думите му бяха пълни с омраза, докато ги сякаш изплюваше натъртвайки в лицето на Матю. Макс бе ядосан, а това я прашеше. Действията му я стреснаха. Нима тя бе придизвикала тази му страна?
Не го бе виждала такъв, не познаваше тази негова страна. Искаше й се да му каже, че не си заслужава да го пусне..но отново не можеше просто седеше и наблюдаваше случващота се с ужас който ясно се четеше в очите й. Дали бе чул думите му? И това бе събудила тази му страна или може би бе видял действията му, тя не знаеше, но и не знаеше какво повече може да направи, за да помогне на Макс да се успокой.
Виждаше как Матю започваше да се бори за всяка своя глътка въздух, как пръстите на Макс побеляваха от свиване на хватката му. Бе все едно змия се е увила около вратът му и се готвеше да приключи с плячката си и да вечеря подобаващо. Не бе осъзнала какво стана докато не чу следващите му думи е въпреки това, въпреки че бяха останали само двамата Анабел го гледаше със все същия ужас ясно личащ си в очите й. Бе я страх от това което бе видяла в него, от държанието му с което се бе запознала за пръв път.
В първия момент си помисли, че нямаше да му позволи да я докосне, но за пореден път се убеди как не можеше да се съпротивлява на близостта му, осъзнавайки, че бе копняла именно за това.
В този кратък момент тя съща осъзна това което не бе забелязала по- рано той нямаше връхна дрех. Гърдите му до които се докосваше бяха голи, а самата мисъл породи приятни тръпси по тялото й събуждайки нов вид желание в нея.
- Казах ти, че си моя рицар, нали? – попита го тя, а прегръдките и близостта му я бяха успокойли и стреса, който бе в нея до преди малко сякаш бе изчезнал.
Анабел отново зарови глава в гърдите му, но този път устните й докоснаха кожата на това местенце. Бе копняла цели пет месеца, за да се докосне отново до него. Пет месеца, а повода им да се видят трябваше да бъде такъв? Какво ставаше?
- Те...те се опитаха да ме сгодят за него.- призна си Бел, но не искаше да вдигне погледа си, за да го погледне и да намери отражение на собствения си ужас, в неговите очи.
- Но аз отказах и избягах от вечерята. Исках дате намеря, но се появи той и...- не можеше да продължи сякаш й се да не бе ставала пряк наблюдател на случилото се. Макс бе възмъжал за цялото това време което бе минало от последната им среща и тя не можеше да го отрече. Макс ставаше все по- красив и Ана го забелязваше всеки път щом го зърнеше. А тялото й, то просто имаше нужда да усеща неговото, имаше нужда да усети любовта му, докато бива побивано от нова вълнана привличане и задоволство изпълнено с желания, които до сега не се бяха будили в нея.

Анабел притвори очите си от удоволствие когато усети пръстите му минавайки ефирно същия път където бе до преди секунди бе минавал грубият допир на Матю. Харесваше й начина, по който го правеше. Очите й се напълниха със сълзи, но не от болка, а от успокоение, че той се бе появил преди да се бе случило нещо друго.
Целувката му бе едно от най- желанитенеща за нея през последните месеци. Така жадувана бе изключително сладка в един момент се замисли, че това колкото бе забранено толкова и бе сладко, че се чувстваше точно като Ева подканена от змията да откъсне забранения плод, а когато го направи да бъде изхвърлена от Рая. Точно това й се искаше да направи да бъде изхвърлена и да не притеснява изобщо от факта, че тя не би трябвало да иска да е с Макс
Но това беше неуспорим факт, коюто дори след толкова месеци прекарани далеч един от друг вде още не се бе променило неща. Съвсем същото електричество минаваше през нея, тръпките които не можеше да забрави отново се възпламеняваха по тялото й, а пеперудите в стомаха й отново започваха да пърхат сякаш събуждайки се от зимния си сън.
Смела? Нима можеше да се нарече смела? След като избяга като попарена от дома си и го подложи на това? Не се смяташе за такава и определено не бе деня в които се бе почувствала жена. Макар присъствието на Макс да чистше омърсяването което бе изпитала тя се чувстваше смазана от действията на Матю.
Анабел се опита да се усмихне  и това сякаш я накара да вникне по надълбоко в думите му, тогава се усмихна истински, а лицето й за секьнда се промени и грейна само защато отново бе до него.
- Нямаш си на предства какво значиш за мен, Макс. Нито как ме караш да се чувствам...аз мисля, че те обичам. - а след тези й думи устните на Ана си проправиха отново път да неговите впивайки се с желание, липса и огромна нужда каквато тя изпитваше към.него, каквато той й бе показал със силнота си прегръдката която говореше много повече за чувствата му отколкото каквото и да е било друго. Целувката й сякаш се задълбочаваше, ставаше все по искаща, а по косъмчетата по тялота й настръхнаха от бурните чувства, който се зараждаха в него. Ана сякаш се престраши, а езичето й се проправи път между пухкавите му топли устни  и намери неговия повеждайки го в един изгарящ любовен танц. Не че Ана осъзнаваше какво правеше или го бя правила някога, не, тя просто действаше инстинктивно оставиля се на чувствата й да я помедат.

Той я обичаше! ЧУХТЕ ЛИ ГО? ТОЙ Я ОБИЧАШЕ! Това бе сякаш нещото, което искаше да чуе най- много. Може би това й бе напълно достатъчно да се откаже от годежа. Както и бе направила вече, значи все пак имаше защо да го направи
А в момента се намираше в ръцете именно на тази причина. Причината която сгряваше сърцето й, която го караше да бие бързо, а въздуха й да секва при всеки опит за вдишване. Определено го обичаше и това вече не смяташе, че можеше да бъде променено нето с времето нито с пространството, бе минало достатъчно време в което бяха разделени и все пак и двамата не бяха загърбили чувствата които имаха един спрямо друг.
- Не разбирам само какво те накара да ме обичаш. Все пак всеки би се отказал, при нашето положение.- прошепна тя заровила лице във вратът му, дъха й се разбиваше по плътта на шията му, а след думите й устните й докоснаха ефирно и много нежно местото над ключицата му. Беше като приказка, която я правеше повече от щастлива. Имаше нужда от близостта му, имаше нужда от него, знаеше някъде дълбоко в себе си, че каквото и да се случеше нямаше да се откаже от него.
Ръцете му все още я държаха независимо от факта, че вече можеше да я пусне и да не се притеснява, че не е в безопасност.
- О, Макс...просто не можеш да си помислиш дори каква нужда имам от теб. - започна тя като го гледаше в очите, а пръстите на едната й ръка нежно си играеха връхчетата на тъмната му коса.
- Тези месеци без теб..липсата ти ме убиваше, Макс.- добави тя, просто не можеше да не си го признае, искаше да му каже толкова много неща да му каже как се бе чувствала през цялото това време, какво бе изпитвала, но просто искаше да се наслади в момента, на чувството, което изпитваше докато бе в ръцете му.
Не можа да издържи и секунда повече на порива, който се зароди в тялото й и от нуждата отново да вкуси от греховно сладките му устни, започваше да си мисли, че и двамата щяха да горят в ада заради това което правеха, но това изобщо не я вълнуваше.
И преди да е позволила на някоя друга мисъл да премине през главата й, устните й се впиха жадно в неговите , показвайки му огромното желание и нуждата която бе имала спрямо него.
Но всичко това приключи в момента в който чу неочакваното почукване на вратата, а това сякаш я стресна, защото не знаеше кой може да е по това време. Устните на Ана се отлепиха от неговите въпреки несъгласието което се появи в нея.
-Кой ле ще е по това време. – може би Елизабет се прибираше, но ако беше тя едва ли щеше да чука на вратата, можеше да е приятеля му….. Ана продължи да се вглежда в него, докато ръцете на Макс не я пуснаха и Бел се изправи, за да може той да стане и да отвори вратата. Не бе очаквала тялото й да почувства такъв студ при липсата му. Но още преди Макс да отвори вратата до болка познатия глас на брат й се появи зад неял
-Анабел Уест, излизай веднага защото бързо ще забравя за добрите си обноски. – тези думи накараха сякаш кожата й да се смрази, а тялото й да почувства студенината на гласа му. Искаше й се да му извика да не отваря, но вече беше късно. Макс вече бе отворил вратата и Килиън нахълта, а в опита си Ана да се скрие зад Макс бе останал напълно неуспешен, защото брат й бе по- бърз от нея, а ръката му я стисна малко над лакътя и я придърпа грубо към него.
-Какво си мислиш, че правиш? – в гласа му се разчиташе яростта с която бе дошъл и Ана знаеше, че нищо от това нямаше да завърши добре. Може би въпреки желанието си да бъде с Макс просто съдбата не желаеше да им помогне и имаше съвсем различни планове за тях.
- Килиън, пусни ме. Започва да боли, чуваш ли ме какво ти казвам? – но гнева на брат й сякаш бе надделял над разума му и бе замъглил преценката му, а единственото за което Ана мислеше бе реакцията на Макс и това, че не искаше той да става сведетел на това.

Анабел наблюдаваше сцената която в момента се разиграваше пред очите й , погледна към Макс с ужас когато видя в него, онзи гняв, който бе видяла малко по-рано тази вечер. Гледаше и с ужас как ръката му се запозна с лицето на брат й, а това определено накара нещо в нея да се свие на топка. Преди да бе успяла да каже каквото и да е било момичето, просто нямаше да успее да издържи на напрежението, не можа да повярва и, че Макс бе направил това току- що, каквото и да би направил Килиън,Ана знаеше, че тя го е предизвикала, а и все пак той бе нейн брат и Макс бе прекалил. Когато Килиън бе ударен от него, Ана успя да измъкне ръката си от него и без да се замисля изтича напред през нея, дори не се обърна когато чу, че Макс я викаше точно в този момент просто нямаше сила за това да го погледне отново. Очите й се напълнеха със сълзи, които започнаха да се стичат по лицето й оставяйки мокри следи след себе си, защо това трябваше да се случва, не можеше ли поне веднъж съдбата да й се усмихне и всичко да се нареди така както на нея й се искашел
Безброй въпроси се лутаха в главата й, а Ана не спираше да тича не знаеше къде отива просто искаше да избяга, да бъде сама да избистри мислите се, но точно когато си мислеше, че вече е стигнала далеч от всичко тялото й се блъсна в нечие друго, а това беше повод за нашата разтроена девойка да политне назад запознавайки се със земята. Чудесно имаше ли на къде да стане по- зле?
-Аз…аз съжалявам, просто явно наистина не гледам къде вървя. – започна да заеква през хлипове Ана, нямаше сила да се бори повече с чувствата, който напираха в тялото й и тя просто пусна всичко на свобода, а от устните й се откъсна стон, който ясно бе изпълнен с болка.
-Хей добре ли си? – попита я нечии женски глас, в началото Ана не се осъзна, че й бе подадена ръка, но когато и това се случи се появи и друг въпрос, защо това момиче бе по това време в гората? Може би и тя самата искаше да избяга от проблемите си, но в мига, в който Ана сложи ръката си в нейната и стана погледна непознатата жена, а в погледа й нещо се промени, изглеждаше като опарена точно в този момент.
-Май аз трябва да те попитам дали ти си добре? – сякаш докосването й бе накарало Ана да се успокои поне малко и да се опита да не мисли за случилото се преди малко, жената само поклати глава оглеждайки се дали около тях имаше някой, а когато се увери сякаш дали са сами тя заговори.
- Знаеш ли, че около теб витае магия, Ана? – започна тя, а Ана искаше само да дръпне ръката си от нейната тази жена я плашеше. И от къде знаеше името й? Но жената не пусна ръката й и продължи.
- Магията не идва от теб, но цялата миришеш на нея, но това което се случва в живота ти не ми харесва или по- скоро в бъдещето ти, Ана. Ще те омъжат, но не и за човека, който иска сърцето ти…не за твоя магьосник- жената млъкна, а Анабел я гледаше невярващо, това което тази жена казваше..не тя не вярваше, а може би трябваше.Дръпна рязко ръката си и отстъпи назад. Не можеше да е истина, бе чувала за такива като нея, но не вярваше, че наистина ги има.
И въпреки това тя бе оставена без думи, не знаеше какво да каже просто искаше отново да избяга и точно това направи. Не можеше да е истина, ако тази жена бе права, значи тя нямаше бъдеще с Макс, никога нямаше да бъде с него, може би така и бе редно никой не вожеше да промени съдбата си нали? От очите й отново закапаха сълзи, а тя навлизаше отново тичайки все по – навътре в гората. Докато не се стъпа за пореден път и падайки най- накрая се отказа свила се в излезналите корени на някакво дърво оставяйки се напълно на мъката която в момента раздираше сърцето й, сякаш някой я ръгаше с нож опитвайки се да изкорени любовта която изпитваше т то. Обичаше, но знаеше вече, че тази любов бе обречена и това я накара да извика от болка, а сълзите й да се стичат ощи по- бързо.

Когато го видя сякаш се приви още повече искаше да се скрие от света в този момент, сърцето й бе разбито на малки парчета не бе сигурна дали след всичко това отново щеше да бъде цяло. Сълзите й станаха още по безмилостни към лицето й и изобщо не бе сигурна, че може да му отговори. Той незнаеше и не трябваше да знае какво й бе казала онази жена. Само знаеше, че не можеше да му го причини всичко това, което предстоеше. Трябваше да го остави, да го пусне да бъде свободен, а не да я чака, без да знае дали отново ще я зърне или не. Това не бе правилно и тя не трябваше да продължава с това. Знаеше, че щеше да е съсипан, но това съсипваше и нея просто по- добре да си мислеше, че го мрази отколкото да страда по това, че го обича и не може да е с него. Той трябваше да има бъдеще, щеше да е щастлив с друга
Това я съсипваше все повече, хлиповете й не спираха, сълзите не пресъхваха. Но това трябваше да спре. За да успее да го остави, защото иначе нямаше да й повярва никога.
- Остави ме, Макс! Това което направи...това там беше брат ми! РАЗБИРАШ ЛИ? - нещо в Анабел се пречупи и се прояви страна която не предполагаше, че съществуваше. Не вярваше, че някога ще успее да се държи така с него, но ето това беше факт. Само се надяваше че той някога ще може да й прости, но тя нямаше да позволи да разбере истинската причина за да го остави.
- Ние просто не можем да сме заедно. ТИ можеш да ми дадеш любов, но никога няма да ми дадеш това от което имам нужда! НЕ можеш.- Ана се изправи на крака и изтри сълзите си , опитвайки се да не се разреве отново. А след тези й думи сърцето й се разби още повеече, знаеше че сърцето й щеше да остане там при неговото. Знаеше, че част от нея винаги ще остане с него и тя никога след това нямаше да бъде цяла. Но трябваше да го направи.
- Приеми го принадлежим на различни светове. Аз съм сгодена не мога да го откажа! Сега нарани брат ми, утре ще нараниш мен! - думи, който той щеше да реши, че нея не я боли но нямаше да е прав защото след всяка дума в сърцито й се забиваше по една стрела и то кървеше заедно с неговото. Ана се отдалечи отново от него, а след това му обърна гръб.
- Мислих, че те обичам, но съм бъркала, всичко е било просто заблуда. Объркала съм увлечението с любов. - тези думи вече я съсипаха, една издайническа сълза се стече по бузата й, Ана бързо вдигна едната си ръка за да я изтрие и се надаваше това да е останало незабелязато от него. Не искаше до разбере истината. Отново се обърна към него и го погледна в очите.
- Това е края, Макс. - о, само как искаше да спре. Да му каже, че нищо това не е истина, че го обича повече от живота си и че ще направи всичко за него. Да се сгуши отново в ръцете му и да впие устните си в неговите. Но не можеше направеше ли го щеше да го обрече, а тя искаше да е щастлив и дане постъпва егоистично.

"Не се обръщай! Не се обръщай" говореше едно гласче в главата й трябваше да бъде силна. Не искаше да живее без него, но трябваше да се откаже. Трябваше, защото така бе правилно. Принципно хората казваха, че можеш да живееш без някого, но тогава защо това което бе направила в момента я разкъсваше? Защо тогава той бе взел сърцето й и тя в момента си тръгваше без него. Едвам се крепеше да не се разпадне. Едвам стигна до дома си. Влизайки брат й я чакаше на вратата, но Анабел го погледна с омраза.
-ТИ СИ ВИНОВЕН - изплю в лицето му и го подмина не искаше да го вижд, знаеше че брат й не бе виновен, но просто търсеше на кой да прехвърли вината и обвиненията. Ана изтича в стаята и заключи вратата, а влизайки се разпадна.Хвърляйки се на леглото Ана зарови лице във възглавниците си и се отдаде на плач, плачеше както бебе плаче когато не е разбрано. Така прекара цялата нощ плачейки, будна и мразеща себе си и света си.
Но в един момент се наддигна с подпухнали очи и се погледна в огледалото. Нов ден, нов животл

**** Две години по- късно***
Две години, ъевс две години бяха минали от оназе вечер, Ана не се чустваше по- добре от тогава, все още мислеше за него, сънуваше го, но не събра смелост да отиде при него. Няколко пъти го бе виждала из града, вземаше по някой откраднат поглед, бе разбрала от Ману какво правеше опитваше да поддържава на Даре, да бъде като него и това значеше, за нея, че той е продължел напред, за това и тя бе приела годежа с Матю. Въпреки, че го приемаше като наказание, за това, което бе причинила на Макс. Наказваше се, да страда още повече но нямаше избор. Все още го обичаше и това никога нямаше да се промени. Бе му казала, че той ще е първия и последния и това не се променяше и до този ден. Ана бе излезнала да се разходи из Камелот, вървеше мълчаливо из улиците веждайки, че всички се подготвяха за днешния турнир и колкото и да не искаше да ходи Матю я бе задължил да го направи и тя нямаше никакъв избор и докато си гледаше в краката тялото й удари нечие друго и се върна няколко крачи назад. Но това което изпита при удара не бе раздразнение бе едно чувство което бе забравила наистина отдавна, но в този момент го изпита сякаш бе вчера. Ана вдигна погледа си и го видя да седи на няколко крачки от нея. Сърцето й се сви, а тя нямаше сели да задържи погледа си върху неговия просто не можеше, бе я срам. За това и без да се замисля просто отвърна погледа си с тежка въздиша и без да казва каквото и да е било се обърна и тръгна по пътя по който бе дошла. Не можеше, боже толкова се бе променил, бе толкова красив, че сърцето й се сви за пореден път, а една сълза се стече отново по лицето й, но тя бързо я изтри трябваше да бъде силна, прибра се у дома и се затвори отново в стаята си, само за да остане сама и да даде воля на сълзите си, последните две години това бе част от ежедневието й, която тя не можеше да промени.
- Ана, готова ли си Матю дойде- съобщи й гласа на Ману, а Ана изтри сълзите си и просто оправяйки се и привеждайки се в приличен вид излезна от стаята и слезна в предверието но дама им където я чакаше той, човека който мразеше. Отношенията им бяха повече за пред хората отколкото за пред някой друг. Ана погледна към брат си, който се опита да й каже нещо, но Ана поклати глава. Да от дни ден не бе обелила дума на брат си. Матю дръпна ръката й и я целуна по бузата, а Ана изпита отвращение
Двамата излезнаха и не след дълго бяха в центъра на Камелот, а не след дълго влизаха и на Арената където щеше да се състой всичко. И заемайки местата си Ана го видя, но бе сигурна, че и Матю бе, защото я придърпа собственически към себе си и обърна лицето й към своето докосвайки устните й, но освен отвращение Ана не изпита нищо друго, а сърцето отново я приболя защото знаеше, че Макс става свидетел на това.
-Пусне ме, Матю? Какво си мислиш, че правиш?

Ана напълно изключи за присъствието на Матю и за пръв път през тези две години, тя се вгледа в лицето на Макс, макар от далеч можеше да забележи преминалата болка през него. За кратките срещи, които бяха имали преди се бе научила да разчита лицето му, нямаше и да забрави лицето му когато му наговори всички онези лъжи, които костваха не само неговото разбито сърце, но и нейното. Матю се опита да я придърпа отново към себе си, но Анабел се отдръпна сякаш бе опарена от нещо незнайно, мразеше се за това, което бе причинила на Макс, но след разговора си с онази жена, която ясно й бе дала да разбере, че нямаше бъдеще с него, тя просто нямаше избор освен да се откаже, за да го остави да бъде щастлив, но Макс не й приличаше на най - щастливия на света и докато го наблюдаваше тя видя колебанието му, а след това забеляза и действието на ръцете му нещо в Ана се пропука, в мига в който той се обърна и започна да се измъква от тълпата.
Имаше нужда да се измъкне да го последва имаше нужда да поговори с него, но какво щеше да му каже? Нямаше какво не можеше да му каже истината за да го успокой, но просто без да се замисля, тръгна. А когато Матю направи опит да я спре тя просто грубо откъсна ръката си от неговата, готова за поредния скандал след това, но вече не бе онова малко уплашено момиче, сега бе пораснала, но сърцето й все още кървеше както тогава, все още нощем се будеше с плач след поредния сън от онази мрачна нощ. Щеше да гори в Ада, за това което му бе причинила и със сигурност никой нямаше да я вземе в Рая след като е наранила човека, който я обичаше истински. Господи все още се проклинаше за това.
Молеше се само да й даде няколко минути да поговори с него само от това имаше нужда да разбере как е, въпреки, че знаеше отговора на този въпрос, Ману редовно й казваше какво става около него колкото и пъти да я бе молела да не го прави тя сякаш не я чуваше и просто искаше да й натрие носа, за глупостта, която бе свършила. Ана прехапа устните си и забърза крачката си, трябваше да го направи. Да бъде смела и най - накрая да поеме отговорност, за действията си, може би така той щеше да продължи, но защо тогава преди броени минути, докато го наблюдаваше сякаш онези изскри между тях пак се бяха запалили в нея, а чувството за пърхащи пеперуди се бе появило отново и бе донесло облекчение на тялото й, защото не го бе изпитвала от цели две години. Ана забърза крачката си, когато го видя все по - близо до себе си, само за да го настигне. А той сякаш бързаше да избяга, сякаш бе усетил присъствието си, но брюнетката бе твърде решена да успее да го настигне и да .... и какво щеше да му каже? Все още не знаеше, може би когато го настигнеше щеше да й дойде от вътре. Въпреки, че знаеше какво иска да му каже, искаше да му каже, че го обича, че винаги го бе обичала и, че никога не е искала да му причини това, което бе направила. А докато мислеше всичко това, Бел най- накрая почти бе настигнала любимия си, протегна ръка към него и хвана неговата малко над лакътя му, за да го спре.
- Макс... - започна тя, най - накрая се бе престрашила, но сега какво? Какво щеше да му каже и тя не знаеше.
-Аз...аз просто искам да знам как си? - глупости ! Искам да ти кажа, че те обичам... да обаче не му го каза, просто се измъкна с най- глупавото което се бе сетила.

Боже той .. Анабел се опитваше наистина се опитваше да се сдържи да замълчи, да не каже нищо, просто да се направи, че не бе чула думите му, които според нея бяха лъжа...защо мислеше така? Ами много просто Ана можеше да го познае, виждаше тъгата зад изкуствената усмивка, която бе сложил на лицето си, а онези чувства в нея, който така старателно се бе опитала да погребе отново сякаш събуждаха сърцето й и то отново бавно възвръщаше силите си с пълната мощност на чувствата, които имаше към мъжа, който в момента седеше пред нея и се опитваше да я отблъсне. Но ето в този момент Ана бе готова да се предаде, да му каже истината, за всичко което се бе случило, да му се извини, да го моли за прошката му, защото само любовта му, която изпитваше към нея имаше значение, а тя имаше нужда отново да усети устните му и да се почувства сигурна и обичана в ръцете му, това бе най- важното за нея в момента.
-Макс.. знам как се чувстваш, аз само искам да знаеш, че не си единствения, когото го боли. Знам, че няма да ми повярваш, но само това искам да знаеш! - започна тя, но просто сякаш не можа да продължи, колкото и да й се искаше да му каже, че го обича тя просто премълча тези си думи, защото знаеше, че дори и да му ги кажеше тези две прости думи едва ли щяха да имат някаква стойност за него.
По лицето й премина част от болката, която бе преминала през тялото й, но Ана се опита да я прикрие от него.
- Аз наистина съжалявам, Макс.. трябва да знаеш истината, но едва ли ще разбереш някога, че съм го направила единствено и само заради теб.. и аз винаги ще те... - но точно преди да изрече думите, които преди точно няколко секунди бе премълчала, чу гласа на Матю да приближава, а по лицето й отново премина болка, чу го, че я вика, а очите й се притвориха, защото тя имаше нужда само и единствено от това, да прекара поне още малко време с Макс, а не да се върне в реалността, където те двамата вече не бяха заедно и той със сигурност я мразеше, за това, което му бе причинила.
-Надявам се също така, някога да си способен да ми простиш, за всичко това. - Ана погледна с периферното си зрение зад гърба си, а не далеч от тях се намираше и самия Матю, който изглеждаше ядосан от това, което бе направила, със сигурност отново щеше да има някоя от онази ревниви сцени, която играеше всеки път когато разбираше, че Ана отново бе изплакала очите си по Макс, но това вече бе свикнала, защото се бе превърнало в ежедневието й. Нямаше ден, в който тя да не плачеше за него, нямаше и ден, в който Матю да се прави на ревнив годеник, въпреки, че Ана много кратно се бе опитвала да му обясни, че дори и да се бе съгласила на брак с него, това за нея никога нямаше да е истинско, нямаше да е като това, което имаше с Макс и той никога нямаше да е способен да й даде онази любов, за която тя копнееше, която сънуваше толкова нощи подред, за която мислеше постоянно. Болката от това, че знаеше къде трябва да се върне отново премина през лицето й, но просто нямаше сили да помръдне от местоположението си и да спре да се взира в очите на Макс, бе по - силно от нея искаше й се да го докосне, да целуне устните, на който в момента се бяха преместили очите й, устни който я караха да изпитва онова желание, което никога нямаше да има спрямо Матю.

Ана го наблюдаваше внимателно измерваше с погледа си всяко чувство, което се бе появило на лицето му. Анабел преглътна мъчително не можеше да го гледа такъв, точно сега повече от всичко искаше да му разкаже какво се бе случило онази нощ, може би тогава щеше да я разбере, щеше да проумее и да узнае истинската причина, за всичко, което им се бе случило, какво я бе накарало да разбие сърцата и на двама им. Не знаеше как да отговори на думите му, в момента просто не можеше да мисли за това, а само и единствено за устните му, които бяха така изкушаващо близко до нейните отново, едно едвам долувимо стенание се процеди през устните й, само при спомена какви чувства пораждаха в нея неговите..
- Аз..нищо не очаквам, Макс...поне не й вече, просто се надява, че някога ще ми простиш, за това, което ти причиних... - но преди да е продължела това, което искаше да му каже, усети допира на нечия ръка..противна ръка, чието докосване й бе повече от неприятно, но определено явно нямаше никакъв късмет днес... дори и когато бе единствения ден от две години, в който се бе осмелила най - накрая да говори с Макс, той отново се пръкваше от някъде, а Ана.. тя вече нямаше избор колкото и силно да мразеше Матю.. Но при думите на Макс, сякаш й стана смешно.. даже не успя и да въздържи усмивката, която се покачи на лицето й... Ръката на Матю я отдръпна на зад към него и я отдалечи от химията която тялото й създаваше с това на Макс..
- Некадърния слуга..у да не би някой да изгаря от желание да го повтори, защото въпреки всичко, просяка си остава просяк и не става принц в накрая на историята, нито пък печели красивото момиче. Тя е моя, стой далеч, Макс. - след тези думи Ана изпита болка, която отново присви сърцето й. И преди да е успяла да каже каквото и да е било, държащата ръка на Матю я придърпа към себе си, а след това въпреки опита й да се дръпне и да се противопостави, защото той нямаше право да му говори по този начин, тя просто бе повлечена, а единственото, което успя да направи е да се обърне и да го погледне за последен път, защото наистина не знаеше дали отново щеше да има възможността да го види, а да не говорим да събере отново смелост да разговаря с него. Очите й се бяха напълнили със сълзи, но просто не можеше да направи нищо и за това трябваше да се примири най - накрая със съдбата си.
През целия път на Матю почти я влачеше, а тя беше готова да зареве отново за Макс, но просто се въздържаше. Но това въздържание едва ли щеше да продължи дълго. Ана най- накрая успя да се измъкне от хватката му, почти пред вратата на дома си.
-Разкарай се Матю! Нямаш право да му говориш по този начин, той не правеше нищо нередно, просто си говорехме! - изкрещя му тя, като отвори вратата и точно когато той понечи да влезне тя трясна вратата пред носа му и с бърза крачка без отново да обръща внимание на когото и да е било се качи в стаята си и плача й се завърна с пълна сила, точно когато отново зарови глава във възглавниците си и се отдаде на поредната нощ изпълнена със сълзи и болка, която се бе завърнала с пълна сила в нея.

-Махай се! - отвърна Ана на почукването на вратата си, бе изгубила всякаква представа за времето,очите й бяха подпухнали от плач, господи как само искаше да си го върне, да бъде отново с него и да не бе правила това, което бе сторила, но бе явно, че нямаше връщане назад.
-Хайде, Ана отвори вратата! - Ману звучеше сериозна и доста по - груба, в действителност очакваше Матю, но не и това. Ана стана въздъхна и отвори вратата избърсвайки все още мокрите си очи.
- О, Ана..- започна тя а след това поклати глава. Подавайки й листче направи й знак да влезне навътре, а след това се скри завивайки по коридора. Ана се чудеше какво се случваше и какво беше това. Затвори вратата си връщайки се на леглото си и седна на него, като все още държеше смачканото листче в ръцете си, въздъхна леко чудейки се какво й ставаше но когато го отвори и очите й минаха по единствения ред, който присъстваше на него, очите на Ана се разшириха, а сърцето й заби повече от лудо искаше да изхвръкне от гърдите й. Той бе дошъл..въпреки всичко той все още... щеше да бъде тук.. Една част от Ана не можеше да бъде по радостна, но друга.. другата отново й припомняше думите на онази жена и Ана отново съжали, че бе говорила с него. Не искаше да го наранява повече, защото така нараняваше и себе си, може би, ако просто отново го избягваше, да това щеше да бъде решението. Трябваше да седи колкото се може по - далеч от Макс.

**** Седмица по - късно.
Поредния турнир, а на Ана така не й се ходеше отново и отново отказваше. Не бе излизала цяла седмица, само и само за да не се засече с Макс, на няколко пъти се хващаше как тръгваше да тръгва към входната врата с мислите да отиде и да го посети, но се спираше точно преди да е прекрачила прага.
Времето на вън се бе стоплило и Ана имаше чувството, че докато бе студено искаше да се напъха под завивките, а в момента искаше да разкъса дрехите си, защото я задушаваха, вървеше отново заедно с Матю, който принудително я бе изкарал от мястото й, което последната седмица не бе напуска- стаята й разбира се.... не можеше да повярва, че това се случваше отново, само се молеше да не види Макс, защото тогава вече не знаеше дали ще успее да се стърпи да не му каже всичко, особено след бележката. Нейния рицар, това бе той, бе пленил сърцето й в първия момент, в който го бе срещнала, бе пленил мислите й всеки един следващ ден в който се срещаха и бе взел душата й, когато я бе обичкнал, а сега тя се опиташе да отрича всичко това само за да не го нараняла що за глупости, правиш Ана?
-Чу ли какво ти говоря, Анабел? - досадния и раздразнен глас на Матю я прекъсна, а Ана върна съзнанието си на земята където бе реалността и тя не се намираше до Макс.
- А, да тук е чудесно. - отвърна му тя, въпреки, че не го бе слушала бе дочула нещо за местата на които щяха да застанат. И когато го направиха, Ана намери гледката, точно онази, която отново накара сърцето й да забие, а устните й да разкрият една усмивка, която не бе сигурна, че бе възможна да се случи отново след онази нощ. Вглеждайки се в него, тя отново си припомни думите макар и на една проста бележка, те значеха наистина много за нея, дори и да се опитваше да го отрече