a long time ago | Somehing about you makes me feel like a dangerous person ...

Деня за Анабел бе започнал повече от обещаващо, само дето на вън бе поредния студен ден, а това значеше, че ако Килиън не решеше да я изведе майка им нямаше да я пусне да излезне. Не, че това правеше каквото и да е впечатление на госпожицата, защото с него или без него щеше да се измъкне. От малка Ана не беше от онези лейдита, които държаха толкова много на правилата, впреки че винаги след това се караше с брат й. Който заемаше главно място в сърцето й, впреки , че беше грубянин. Все още лежеше в леглото си наблюдавайки през прозореца, как вятъра си играеше с клоните на дърветата и тогава чу почукването на вратата си, а секунди по - късно без каквото й да е предупреждение, брат й нахълта в стаята.
-Ставай, Ана, време е за разходка. - само това й чакаше младата госпожица, мразеше да седи между тези четири стени или да се чуди какво да свърши в къщата. Не й трябваше втора покана , за да стане от леглото си и да започне да се оправя, когато усети, че брат й все още беше в стаята.
-Не мислиш, ли че е нужно да излезнеш? - попита го тя с не слизаща усмивка от лицето й, а след това завъртя поглед потропвайни нерно по дървената врата на шкафа докато брат й не излезна от стаята, а тя не започна да се облича. Не след дълго бе готова и много бързичко се изнесе от покоите си, като се запъти с нетърпение към входа на дома им, къде я очакваше брат й с няколко от приятелите си.
Ана извртя очи, не понасяше повечето тях, защото се вземаха за нещо толкова по - спелициално от другите, а тя не виждаше кое им е толкова специалното след като се държаха с хората като с по ниши същества, но според нея не зависимо от потеклото си, всеки от тях бе просто човек и те нямаха прававо да се държат така с тях.
-Мислех си, че ще излезнем само аз и ти, Килиън. - каза му тя, като присви очи срещу него, но знаеше какъв ще е отговора му, за това се направи, че не е казала нищо.Те бяха негови приятели и Ан трябваше да свикне с това. Лека въздишка се откъсна от устните й в мига, в който си проправи път през тях и просто тръгна нанякъде, чувайки зад гърба си смеха на момчетата, почти бяха стигнали площада, когато видя едно от слугинчетата и му се усмихна мило, понякога се чудеше, защо брат й никога не й позволяваше да разговаря с тях, за това и просто му се усмихна когато чу дудуканията зад себе си, че момчето е било оглеждало сестра му и  преди Анабел да успее да каже каквото и да е било, те го бяха заобиколили и започнаха да го тормозят.  Чу думите на брат си и се обърна, за да се опита да ги спре, не искаше само защото се бе усмихнала на някого той да си изяде боя, което и бе на път да стане.
Виждате ли Анабел си имаше преценка сама за себе си, кое според нея бе добро и кое беше лошо, просто й трябваше време да асимислира ситуацията и да прецени, че не трябваше да се случва това. Обръщайки се към тях вятъра запрати студения си шамар в лицето и може би в този момент Ана бе съжалила, че бе излезнала в това студено време, но вече нямаше връщне назад.
Приближавайки се към момчетата, брюнетката започна да дърпа ръката на брат си,.
-Хайде, Килиън престани. Нищо не е направил. Нали все пак всеки има свободна воля, а аз не съм кралска особа, че да не може да ме гледа. - започна тя, а гласа й звучеше повече от умилително. Защото знаеше, колко жестокост имаше в брат й, а последното момче, което бе говорило с нея, завърши в лечебницата.
Но преди да се устети бе пометена от ръката на брат си, което пък завърши с нейното заливане и срещата на дупето й със студената повърхност на земята. Точно когато бе свила устни в опит да спре стона си, забеляза нечия ръка и чу нечии глас, а в мига, в който я пое в своята, за да се изправи усети сякаш преминаването на ток по кожата й. Очите й срещнаха неговите, а свта около нея се завъртя и сякаш спря за момент
-Благодаря ти. - но в момента в, който най - накрая успя да пророни нещо, да накара звука да излезне от устните й, момчето пред нея просто падна, не, не просто падна, а брат й пак се бе проявил.
-Килиън! Престани вече, уж си по - голям , а се държиш като дете! Момчето просто ми помогна да стана, хайде разкарайте се, заедно с твоите "благородници" и ги оставете на мира!- започна тя, като застана между брат си и момчето, което сякаш като погледнеше й спираше дъха. Знаеше, че брат й не можеше да не й се противопоставя, когато го гледаше с този поглед.
- Хайде, Килиън разкарай ги от тук и ги оставете на мира, а аз ще се прибера след малко.- даже не му обърна внимание когато се опита да й противоречи.
- Добре ли си? Моля, да извиниш грубия ми брат- започна тя, преди отново да загуби равновесие в мига, в който брат й я дръпна назад, нямаше и как да не го загуби, все пак бе клекнала до момчето, което я бе накарало за миг да загуби ума и дума. Мразеше го точно в този момент

Анбел седеше все още на студната земя и наблюдаваше разигравщата се сцена пред очите й. Не можеше да повярва, че това наистина се случваше.
Наблюдаваше внимателно действията на синеокия, който се бе появил и явно бе приятел с онова хубаво момче, което бе пострадало защото само й бе помогнало да стане. Чувстваше се наистина виновна, че това му се бе случило и да искаше да му каже за не се притеснява просто не й се получаваше. Защото следващата сцена я накара да застине забелязвайки как синеокия за малко не отнесе главата на хубавеца, който защитаваше, а думите и репликите които си размениха я накараха вътрешно да се засмее, но някак си не успя да го направи и външно. Анабел не издържаше вече и когато следващите действия на синеокия бяха факт...Анабел ахна, слагайки ръка на устните си, а нещо в нея трепна.
Видя брат си, който отново тръгна към тях, но трябваше да го спре нали?
- Недей Килиън приключи тук и се погржи за приятеля си! - а след нейните думи чу и тези на Дариус, които никараха групичката на Шаро да отстъпят назад, а след това й подаде ръка да се изправи.
- Благодаря ти. - очите й светнаха, а тя се усмихна и кимна към момчето, което той бе нарекъл Макс.
- Погрижи се за него. Съжалявам, че пострада заради мен. И още нещо, къде мога да го намеря отново? - Дарус просто се засмя и я прати да попита дъщерят на придворната дама на майка й. Е това и щеше да направи, само веднъж да зърнеше Ману.
С бавно движение кимна на Дариус и подбутвайки брат си се запъти към дома им.
Знаеше, че искаше отново да види онова момче, чието име в момента не напускаше съзнанието й. И първото нещо, което направи в мига, в който се прибрха бе да намери Ману. Нямаше значение, дори че брат й се бе оптал да говори с нея, Ана не му обърна внимние.
- Ману! Мануел къде си? - започна да вика докато момичето не се показа от стаята си с любопитен поглед и Анабел не започна да я разпитва, а Мануел нямаше друг избор освен да й каже всичко, което знаеше, за Максимилян, което пък от друга страна натъжи Анабел, защото не можеше да повярва, че това красиво момче имаше такава тежка съдба. И точно в този момент знаеше какво искаше да направи за него, за да му се реваншира, за това, което му се бе случило заради нея. Щеше да направи подарък на сестра му и да й каже, че е от него. Анабел трябваше да побърза, ако искаше да хване шивача и да вземе роклята, която принципно бе поръчала за себе си, но сега вече й бе намериля по достойно приложение. Радваше се, че можеше да направи нещо за него. Дори не се преоблече, а направо излезна без да казвапна когото и да е било, каквото и да е. Не след дълго, Анабел бе стигнала до площада на Камелот и влезна в шивашкия дом.
- Лейди Уест, каква изненада. Надявах се да се появите днес и да оцените труда ми.
- Разбира се, само че искам да взема роклята и да я пробвам у дома, защото наистина бързам.- отвърна тя, нямаше време искаше тази нощ да се промъкне и в дванадест да изненада сестра му. Щеше д се постарае той да не я забележи и да не разбере, че именно тя бе направила това за него. Не след дълго госпожа Матис донесе прекрасно тюркоазено синята рокля, а Ана я взе от ръцете й поставяйки н нйно място кисийка с монети.
- Благодаря Ви, надявам се да стигнат.
- Разбира се Лейди Уест, за мен е удоволствие да шия тоалети за Вас. - да да любезности, но Ана нямаше време за повечу от тях, за това и само кимна усмихвайки се и излезна връщайки се в дома си. Радваше се, че никой не бе забелязал отсъствието й.
Прислугата тъкмо бе наредила масата за вечря, когато Анабел се качи по стълбите, за да остави роклята в стаята си. Тъкмо я прибираше в гардероба когатона вратата й се почука, а тя побърза да затвори дрешника и видя брат си.
- Ана предупреждавам те за пред родителите ни нищо не се е случило- Ана просто кимна, а той се врътна и излезна. Имаше моменти когато наистна мразеше брат си.
Брюнетката бе повикана за вечеря и слезна. През цялото време слушаше за глупавите неща случващи се в кралския двор. Само за това говореха родителите й, а тя нямаше търпение това да приключи. Може би два часа по- късно с брат й им бе разрешено да напуснат залата и да се приберат в покоите си. Като Анабел пожела спокойна нощ и първа се скри в покойте с викайки Мануел.
- Ману, трбва да ви помогнеш да се измъкна тази нощ
- Разбира се, Ана. Знаеш, че венаги ще го направь за теб.- времето минаваше бавно от както Ману бе напуснала стаята й.
А тя нямаше търпение да се отблагодари на Макс и да се извини за това, което бе преживял заради нея. И тогава чу трите почуквания на вратата си. Значе бе време. Ана наметна мантията на гърба си и излзна виждайки Мануел, която й помогна да се измъкне от дома им и не след дълго бяха пред дома на Макс.
- Мануел, наистина живеят трудно, нали?
- Да, Ана.- отвърна тя, а преди да се усети Мануел започна да мята камъчета по нечии прозорец, бе почти дванадесет когато свеща в тази стая се запали и преди Бел да разбере, Мануила бе изчезнала и тя бе оставена сама. Забеляза през процепите на скромната къщурка как свеща се понесе из нея докато не стигна вратата и някой не я отвори.
- Кой е ?- Ана чу нежен момически гласхи се приближи.
- Нося ти подарък за рождения ден, Елизабет, нали? - дори в тъмното можеше да види как очите на момичето светнаха а тя кимна с глава.
- Но от кого е?
- Брат ти го пръча, надявам се да ти стане и да ти хареса. А сега трябва да тръгвам.- защо бързаше? Не искаше ли да зърне онова лице отново и очите й да се срещнат с неговите? Искаше, просто не бе точния момент. Трябваше да си тръгне, преди той да я види и да разбере какво бе направила. Вместо него,  и не. Не го правеше от съжаление, а просто това бе нейния начин да му благодари.

Е явно нямаше да й се получи да си тръгне от тук без той да я види и това й стана ясно още в мига, в който забеляза ръката която се появи над главата на Елизабет и тогава видя него. Притеснението се появи на лицето й, защото честно да си признаеше, не знаеше как щеше да реагира той, на това което бе направила, какво  ли щеше да си помисли. Но притеснението й бе заместено много бързо от нещо корено различно. Докато погледа й се опитваше да намери очите му, той премина през полу- голото му тяло, а по бузите й се появи червеникава руменина. Анабел съвсем несъзнателно прехапа устната си, докато не се засрами достатъчно, че да отмести погледа си от него на Елизабет, бе едно прекрасно малко момиченце нищо, че и тя самата бе само с няколко години по - голяма от нея и можеше да бъце наречена дете.
-Аз съжалявам, за късния час, просто исках сестра Ви да получи подаръка Ви в полунощ. - зпочна тя, защото не знаеше какво друго да каже, а в следващия момент забеляза и действията на сестра му, чието лице сякаш бе грейнало от щастие, Ана се радваше, че я бе зарадвала достатъчно, за да накара личицето й да грейне.
Но наистина не очакваше това, което предстоеше, Макс бе подал ръката си към нея и тя  постави своята в неговата приемайки поканата му. Не можеше да повярва само в едно, защо хората страдаха по този начин, защо живеха така или тя просто бе прекалено малка и все още не разбираше какво се случваше. Усети, че бе задържала ръката си прекалено дълго в неовата.
Погледа го докато пристъпваше в дома му, а очите й намериха неговите..беше толкова  странно и едновременно с това толкова наелектризиращо това което преминаваше в тялото й в момента, в който го погледнеше. Беше различен от останалите й тя го знаеше, някъде дълбоко в себе си. А Ана започваше да иска все повече да опознае това момче седящо пред нея.
- И нека е просо Анабел, Макс. - добави тя, нямаше нужда от официалности поне тя така мислеше, никога не й бяха харесвали чувстваше се специална, а не беше чак толкова от специалните, все пак ако можеше да избира, със сигурност нямаше да се роди в онова семейство.
Очите й се отклониха от неговите, колкото й да не й се искаше да го направи, само за да намери малката Елизабет, която грееше от щастие, докато брат й просто не я взе на ръце и не я понесе явно към стаята й. Искаше й се и нейния брат да прави това за нея, но нямаше как да се случи, той се проявяваше само и единствено когато някой му се струваше заплаха за по- малката му сестра и той трябваше поне според него да я отърве от нея, но този път бе сбъркал. Защото според Анабел, Макс не представляваше заплаха за нея, не можеше да представлява, поне се надяваше преценката й да не бе грешна и наистина да бе прва да се довери на инстинкта си. Погледа й обикаляха хола им, явно наистина му бе трудно, но не го намираше за отвратително напротив, възхищаваше му се на това, което се опитваше да прави за сестра си и да се грижи за нея, сам. До колкото бе разбрала от Ману родителите им са били починали и сега Макс се грижеше за сестра си, сам. Това наистина бе похвално и бе достойно за уважение.
Когато се върна, Ана отново намери очите му, а в този момент сякаш чувството за гъделичкане в стомаха й се появи, сякаш хиляди малки пеперудки се биеха в него, карайки я да се чувства по този начин, можеше ли да е това, което си мислеше? Защо да не можеше всичко бе възможно нали?
-Няма за какво да ми благорите, аз трябва да Ви благодаря и да Ви се извиня, за това, което преживяхте заради мен. Наистина извините брат ми, за грубото му отношение. - започна тя, а сякаш срама отново запулсира във вените й, беше я срам от постъпката на брат й и приятелите му, защото не бяха никак честни, но също с това чувство за срам се бореше и онова пърхащо чувство в стомаха й.

Анабел не откъсваше очите си от него, просто не можеше той някак си я привличаше към себе си като магнит. Сякаш бяха два различни полюни полюса търсещи се без компас, а дали можеха да се намерят. Даже не знаеше от къде й идваха всички тези мисли, не знаеше какво бе намерила в него. Но предполагаше какво си мисли той.
- Като за начало не е нужно да ми говориш на Вие. Аз съм просто човек какъвто си и ти. - започна Ана, а след думите му, който сам бе прекъснал докато все още го наблюдаваше искаше да му разясни защо бе постъпила така. Не искаше да мисли, че го е направила от съжаление.
- Виж не си мисли, че направих това от съжаление. Напротив направих го, защото се възхищавам на това, соето правиш за останалото от семейството ти. Защото моя брат едва ли някога би направил това за мен.- сподели му тя като завършен факт, в който бе сигурна и никой не можеше да я разубеди от това, защото тя просто  познаваше брат си и бе сигурна в способностите му да бъде просто гаден.
И тогава смеха му я откъсна от мислите й. Да какво се смееше е нямаше да го попита закото не иссаше да навлиза повече в личното му пространство. Все пак вече бе навлязла достатъчно в него с действията си.
- Напротив ти просто ми помогна нищо повече. Исками се да направя още нещо за теб, чувствам се повече от задължена. - може би ако му предлогеше помоща си за да организира поне едно малко празненство на сестра му? Могеше да му предложи нали? Просто трябваше да навури подходящите думи за да му го предложи.  
А следващия момент видя ръката му коьто й предложи пърче ябълка.
- Благодаря ти, Макс. - каза поемайки пърчето ябълка от ръката му между пръстите си, а преди да отхапе от него се приближи към него и докосна устните си до бузата му. - За всичко- добави тя, а онова чувство за електричество отново премина по нервните й окончания. Отдръпна се леко засрамена от постъпката си, не се замисли, че това не би било присъщоза една млада дама, но в момента сякаш това не я вълнуваше особенно.
- Имам предложение, искам да направя още нещо зя теб, за да изкупя вината си за случилото ти се.- започна тя, отново а след това отхяпя пърченце от ябълката, като ритмично я сдъвка преди да заговори отново.
- Искам да направим малко празненство утре за сестра ти. Ще ми позволиш ли? - една невинна усмивка се покатери на устните й, като все така близко до него надигна глава и за хиляден път тази вечер се вгеледа в очите му.

Анабел просто седеше и наблюдаваше как тя не бе единствената по чието лице се бе настанила руменината след целувката, която макар и невинна сякаш бе запалила нещо като пламъче, което в момента изгаряше стомаха й, бе много по – различно от пърхането на пеперудите, но знаеше, че ако той я бе помолил със сигурност щеше да го направи отново. Дори и това да значеше, че може да си изяде смъмрянето от родителите й, ако я хванеха или случайно я видеха да прави такова нещо, което не бе присъщо според тях на една млада дама. Имаше чувствотото докато го наблюдаваше, че не само в нея се бе запалило нещо. Хващаше се как отново погледа й преминаваше по него, оглеждайки го, а съвсем не съзнателно Анна прехапваше устната си отново, сякаш, за да устои на порива си да се приближи до него, отново.
Знаеше, че нищо от това което правеше нямаше да се гледа с добро око, но точно в този момент на нея изобщо не й пукаше, за другите. За пръв път се чувстваше толкова свободна в нечия компания, не се притесняваше, че може да каже нещо, което ще обиди някой или ще направи нещо, което ще я засрами, не просто се чувстваше свободна, себе си, а това чувство наистина й харесваше и определено не искаше да го губи.
Имаше нещо в Макс, което я караше да си помисли, че целувката, с която го бе дарила бе запалила нещо и в него, бе го накарала да се чувства по – различно, както самата тя се чувстваше. Дори не знаеше как се получаваше това, все пак колко време бе прекарала с него, може би просто привличането което изпитваше към това момче, бе нещо специално? Бе нещо, което със сигуност не бе изпитвала до сега и тя го знаеше много добре и ако сега се обърнеше и си тръгнеше, знаеше че няма да мине много време преди отново да пожелае да се срещне с него, да се опита да го намери. И докато го наблюдаваше, чу как Елизабет си мрънка нещо под носа, а той просто влезна при нея в стаята, Ан го проследи с погледа си и видя как грижливо зави сестра си, може би нямаха много, имаха съвсем малко, но просто не можеше да забележи любовта, която се насищаше във въздуха, когато бяха близко един до друг. Нямаше нещо по – силно от любовта между брат и сетра, и Ан наистина знаеше, че брат й я обичаше просто не го показваше, така както на нея й се искаше.
-Може би..просто той не го показва особено, освен в ситуация като днешната. – отвърна му тя, като отново се хвана, че го оглеждаше. И тогава се сети, че все още не го попитала, за това как се чувства.
-В действителност дойдох и за друго, исках да разбера, как си. И напротив има за какво да се извинявам, ако не се бе застъпил за мен, нямаше да те боли в момента, в което съм сигурна, че се случва. – да една от чертите на Бел, беше че познаваше чувствата на хората, можеше да ги различи само по чертите образуващи се по лицето им и колкото и Макс да се опитваше да прикрие, че го болеше, не му се получаваше особено добре, защото Анна го бе отчела, бе го забелязала колкото и погълната да бе от красотата му.
-Виж Макс, всяко момиче желае да отпразнува рождения си ден, представи си слънцето в очите на сестра ти, ако й се случи. Не сте просто слуги, Макс. Вие сте хора и заслужавате да сте щастливи, колкото и всички останали. Няма да е нещо кой знае какво, просто ще помоля майката на Ману да й приготви торта, да вземе някой друг плод и ще ги донеса. Дори и да сте само ти и тя, това за нея ще значи много. – искаше да го обеди наистина да направи това, защото знаеше, че всяко момиче имаше нужда от дори малко надежда, че следващия ден ще е по – добър от предишния и че всичко ще се оправи дори и да е в най- мрачната ситуация
– А и за мен няма да коства нищо, Макс. А отностно другото, знаеш че скоро сестра ти ще стане нечия придворна дама и ще носи такива рокли, нали? Никой не би те обвинил в кражба, повярвай ми. Шивачката знае, че взех роклята за подарък, така че това не трябва да те притеснява. – опитваше се наистинасе опитваше да го накара да погледне дори за момент от красивата страна на нещата и да не мисли за себе си просто като за слуга. Защото никой не заслужаваше това, най – малко човек, който бе толкова добър и искрен колкото й се струваше той и Ана вече знаеше, че би желала да опознае това момче.

Забеляза колко бе замислен може би премисляше предложението й? Или имаше други по- различни мисли като самата нея? Защото в момента дори не вникваше напълно в разговора мислите й бяха заети с него, но не точно с належащия въпрос.
През съзнанието й менаваха мисли, които не бяха присъщи за удно 16 годишно момичче, дама. Не тпбваше и да бъдат, но това определено не могеше да спре порива на желанието, което изпитваше в момента. Слушашу го, но се улови, че този път не го гледаше в очите, а следеше движението на устните му докато говреше.
- Наистина нямя от какво да се срамуваш...- започна тя, искше да прозвучи по убедително , да го накарада се почувства малко по- добре. Завъртя се към него и видя как изпи съдържаниено на чашата. - Да ти напомня? Това значи ли , че би искал да ме видиш отново? - глупав въпрас Ана. Какво си мисриш, че сред брат ти някой би се прибрижил до теб отново. И кто споменахме брат й, точно в този момент се надяваше преструвануто на Ману да минава добре и некой да не забележи, Ана липсваше тази вечер.
Докато не го проследи с поглед към печката, не можа и да скрие огромната синна, която разкри потника му и преди да се усети Анабел не издържа на порива който й бе дошъл от вътре. Приближавайки се към него, брюнетката наруши личното му пространство присягайки с ръка към потника му и дръпвайки го нагоре за да разкрие това, което Макс себе опитал да скрие.
- Наистна мразя брат си в този момент. - сподели му напълно игнорираюки думите му,  на които въпреки че не отговори вътрешна се зарадва, че се бе дъгласил. Пръстите й леко преминаха през кожата му очертавайки синьото петно, а Ана сякаш успя да почувства болката му. Но също така оновя наелектризиращо чувство не остана скрито и Ана направи неко, което не бе очаквала, че би сторила някога и то по такъв начен. Бе вдигнала главата си към него вгреждайки се в очете му, ръката й от синината се бе наместила на рицето му. А Ана погълнта от очите му и красивете му  черти се надегна на пръсти и докосна устни да нетовите. И сякаш в този момунт нещо избухна и времето за секунда спря, а Ана знешу, че светът и се бе преобърнал на триста и шейсет градуса.
Осъзнавйки как ли би изглеждало в неговете очи тя се отдръпна бявно, а лицето й бе почервеняло цялото.
- Брагодаря ти, че отнесе удара заради това, че искаше да ми помагнеш, Макс. И ще приема условието ти, ако рзбира се все още искаш да присъствам. - отвърна му тя отдръпвайки се все така засрамено.
- Аз съжалявам, не знам какво ми стана.- запчна тя наново но тогава забеляза и колко късно бе станло.- Трябва да се прибирам, утре при първа възможност ще дойда и ще донеса всичко, за да зардваш сестра си.

Анабел бе готова да се противи, защото не искаше Макс да остави сестра си сама, за да изпрати нея, но не той орпредерено не й остави тази възможност. Нямаше какво да направи за да го спре. През по- голямата част времето минавше в мълчание просто вървяхя, но дори мълчанието помежду тях не бе тягостно, бе приятно и даваше възможност на мислите на Ана да се връщат отново и отнво към целувката която бе споделила с него. Бе толкова истинска колкота не можеше самата тя да си представи.
Мислите й не спираха да се въртят на там дори не обръщаше внимание на случващото се окало тях
Но може би за момент се бе зарадвала, че той не я остави да се прибира сама. И тогава плътния му глас я изтръгна от помислите й, а думите му я накараха да ликува вътрешно, значи все пак и той се чувстваше така. Но след това едвам не се разсмя согато той забърза крачката си и със сигурност се бе засрамил сам от себе си. Времето минаваше а тя все повече не желаеше да се разделя с него, колкото и грешно да бе това просто помислите й отиваха точно в тази посока. Посока в които не трябвше дя мисли и бе чела само в романите на майка й, които тя криеше от нея, но не достатъчно защота Ана ги бе намерила и определено бе прочела неща....
Даже не усети кога бяха стигнали дома й докато не чу нечии нервни стъпки които мачкаха на едно място.
Точно когато Ана смяташе да се обърне и да му благодари той я бе изпреварил хващайки ръката й и тя се обърна към него.
- Аз също ще се радвам да те видя отново Макс.- това си бе чистата истина надали щеше изобщо да спи тази нощ по скоро щеше да мисли за него. Тялото й изтръпна когато пръстите му докоснаха лицето й и върнха един немирен кичур на мястото му.
- Лека нощ. - отнърна тя с леко потрепване в гласа си и преди да се усети го целуна по бузата и бързо извъкна ръката си от неговата обръщайки се към Ману. Не искаше да погледне на зад защото имаше чувството че ако го направи ще се върне и отново ще го целуне. А как изгаряше от желание отново да го направи.
Точно преди да се вмъкне през портите Ана се обърна и го погледна за последно, а след това помоли Ману да не я разпитва сега, каза й какво се искаше от нея и майка й за утре и  много тихо и внимателно се вмъкна в стаята си, а веднага след това се проснана леглотоа а мислите й не искаха да тръгнат в друга посока освен към него и топлите му меки устни които искаше да вкуси отново.
Помисли си че нямаше да успее да спи тази нощ но това не се случи. Напротив дори не це усетила кога бе заспала.
*,***
Ана се събуди така както бе и заспала, а съня й бе това за което мислте й не спираха да копнеят
Макс..той бе навсякъде, не можеше да мисли за друго. Ана се преоблече набързо и слезна в кухнята съдето майката на Ману вече приготвяше тортата.
- Лейди Анабер, мисля че това което правите е чудесно, но ако родителите ви разберат няма да го приемат така равнодушна.
- Знам, за това нека просто по- бързо да става всичко и да се измъкна докато те са в замъка. - е това беше, имаше късмет че бе оцелла деня за това когато родителите й прекарваха деня с крал Утер и това бе повече от достатъчно време за да отиде отново при Макс и да се върне без никой да разбере.
Докато чакаше майката на Ману да свърши всичко необходимо Анабел се възползва от това да разкаже на приятелкатаси какво бе станало.
- ТИ СИ ГО ЦЕЛУНАЛА?
- Шшштт Ману не викай. Да.
- И как беше?
- Невероятно.
И докато двете си говореха Анабел не бе разбрала кога бе минало времето и майката на Мануел почука на вратата за да й каже , че всичко е готово.
Ана скочи на кркака и бързо взе торбите от ръцет на Алана.
- Ману пожелай ми успех.
Мануел и се усмихна, а не след дълго Анабел бързаше към онзи мрачен квартал на Камелот където се намираше сгушена къщурката на Макс.
Не бе усетила дори кога бе стигнала.
Анабел си пое дълбоко въздух и почука на вратата, като тялото й настръхна при мисълта че ще го види отново
- Надявам се, че не съм закъсняла много.
Усмихна се лко, когато видя Макс на вратата в цялата му прелест, а руменината се покачи отново на бузите й.

Знаете ли какво значи когато дъха ви спре? Чувствали ли сте се така сякаш се борите за всяка ваша глътка въздух и то само защото сте заслепени от нечия красота? Само защото научавате какво значи да се влюбиш от пръв поглед? Е сега вече Анабел знаеше какво е чувството , а това чувство я караше да забрави дори коя е, не само  че тя не може да е с него, защо не? Не я интересуваше чнението на околните, а родителите й щяха да го приемат, защото в крайна сметка те не бяха толкова лоши и надути колкото околните . И тогава гласа на малката Елизабет я извади от транса в който бе попаднала. Ана я погледна и й се усмихна, а след това погледна и Макс. Мина покрай тях и остави нещата на масата, но в ръката й остана един плик.
Брюнетката се обърна и се върна към Елизабет все още усмихвайки се.
Подаде й един плик с все още шерока усмивка.
- Честит Рожден Ден, красавице.- все пак подаръка, който бе донесла снощи беше от брат й, но днес искаше да й донесе и нещо от нея. В плика имаше грижливо прибрана порцеланова кукла, прекалено запазена за годините, който се предаваше от майка на дъщеря в семейството й.
- Елизабет, тази кукла е нистина ценна. Аз вече нямам нужда от нея, а преценх, че ти ще й бъдеш достатъчно добра приятелка.
Усмивката на Ана не слизаше от устните й, надяваше се Елзабет да е доволна от това което й бе донесла. Вдигна погледа сикъм Макс и отново забеляза колко добре изглждаше, беше повеч от прекрасен и разтапяше всичко в Анабел. Момичето въздъхна сякаш се опита да прогони дори зя момент тези месли от съзнанието си, колкото и непосилно да беше трябваше поне за момент.
Ана забеляза щастието налицето на малката Елизабет, която вече разнасяше куклата из цялата стая запознавайки я с всичко намиращо се в нея. А след секунда Ана отиде да разопакова пликовете.
- Макс...искаш ли да ми помогнеш? Майката на Мануел е приготвила всичко, за да не се налагада готвиш отново.
Обясни му тя, като едва не сподави смеха си, защота помнеше добре, физиономията му вчера, когато пиеше онази помия от чашата. Бе я помолила да сготви няколко неща и разбира се най- важна беше тортата на Елизабет. Когато Макс я погледна Ана не можа да сдържи засрамването отново. Толкова бе прекрасен, че не можеше да не го гледа, само това искаше да го наблюдава да му се радва и да не прави нищо друго. Просто дори това й бе достатъчно, но тя не искаше само това искаше отнво да почувства устните му върху своите, да се докасне до него отново да изпита онова електричество което бе преминало през нея вчера.
Толкова го харесваше, че наистина не й пукаше какъв е, доли във вените му тече благородическа кръв или не. Това бе най- малкото от което се вълнуваше в момента. Може би точно това значеше да се влюбиш? Да не обръщаш внимание на класата на другия, да го обичаш заради това което е...да Ана започваше да се изумява какви мисли минаваха в съзнанието й докато не се осъзна, че отново го е зяпнала. И побърза да си намери извинение.
- Чудех се къде да сложа тортата?
Е това бе най- глупавото оправдание което бе измисляла някога, но беше факт че го беше казала просто съзнанието й сякаш покрай него изключваше и спираше да мисли рационално.
- Надявам се тортата да се хареса на сестра ти, въпреки, че няма човек който да е опитал тортат направена от майката на Ману и да не е останал без думи- това си беше чистата истина и просто трябваше да говори с него за нещо, което нямаше да я връща отново към мислите й за това колко жестоко бе желанието й да го целуне отново, но не по онзи страхлив начин, по който го бе целунала снощи.  Защото това бе единственото й желание.
- Също така се надявам, че днес се чувстваш по- добре от вчера.
Ангелската усмивка, която притежавше Ана отново бе нарисувала лицето й и тя започна са осъзнава, как наистина я караше да се чувства той, караше я да се усмихна дори без причина, карше я само с присъствието си да се почувства щастлива и доволна, правеше деня й просто по- добър . И в този момент тя се радваше, че се бе появил вчера, ако не гобе направил сега тя нямаше да се чувства така. Но също така него сега нямаше да го боли и нямаше да е пострадал заради нея..

Е добре, явно беше, че Макс просто си умираше да ходи от беля на беля и да наранява себе си, макар и без да иска. Анабел го наблюдаваше, даже след думите на сестра му й стана смешно, но просто защото не му вървеше. В този момент се замисли, дали пък някой ден няма да си загуби и главата от невнимание.
Но някъде в нея се надяваше точно това да не се случва, защото щеше да го загуби, въпреки че той не бе нейн за да си мисли така, просто й се искаше да беше.
- Или по - скоро ти не харесваш кухнята? - попита го, а звъклив смях се откъсна от устните й, карайки я да се почувста още по - добре, поклати глава наблюдавайки го, а думите на Елизабет все още се въртяха в съзнанието й, карайки я да се смее вътрешно.
Значи все пак Макс, не бе толкова старателен в нещата който правеше, но тя бе забелязала точно обратното, дори и за малкото време което бе около него, а то наистина си беше мъничко. Но тя..тя искаше да прекара колкото се можеше повече време с него, защото наистина го харесваше. Обратно на всички вярвания и разбирания беше така. Но не знаеше, дали той изпитваше същото, въпреки че бе забелязала и начина по който я гледаше, просто дори и слепец би го видял.
Но можеше да е просто защото, изпитваше благодарност за това, което бе направила за сестра му.  Но въпреки, всичко което можете да си помислите, Ана го правеше защото искаше, а не защото се чувстваше длъжа.
Видя колко щастливо Елизабет пое парчето торта, а след това поклати глава при думите му, мъже.. спомни си когато брат й казваше абсолютно същото нещо на нея, а тя на пук отиваше в кухнята и молейки се изяждаше колкото се може повече торта, само и само да се е случило точно това, което тя е пожелала.
Ана бе разопаковала всичко, когато забеляза, че Макс още си смучеше пръста, поклащайки глава взе чист парц, който бе захвърлен на масата и се приближи сядайки внимателно до него.
-Може ли? - попита го тя, но дори не дочака отговора му, когато хвана ръката му за китката и я издърпа от устата му, оглеждайки раната му, капки кръв започнаха да се стичат и преди да успее да сложи кърпата, за да я почисти една бе паднала на роклята й, но това изобщо не й направи впечатление. Просто започна внимателно да почиства раната.
-Мисля си, че трябва да си малко по - малко разсеян, за да не се получава така.
Не искаше да звучи като някоя свекърва, но просто не се сдържа, защото наистина бе забелязала колко разсеян ставаше в нейно присъствие. И тогава
- Аз също съм наистина разсеяна покарай теб, защото колкото и да се опитвам, мислите ми  единствено и само към теб ме връщат и към това колко чаровен и красив си.
Чудесно, Ана. Прекрасно, явно наистина го беше казала на глас, точно когато си мислеше, че просто си го бе помислила, но не тя го беше казала. Е сега вече наистина можеше да се изчерви като домат и просто да млъкне, както и стана. Даже не се бе усетила кога го бе изрекла и как ли щеше да го приеме той, почувства се наистина неудобно. Другото, което не бе усетила бе, че бе стиснала пръста му с кърпата между своите, явно се бе получило от притеснението, което бе изпитала току- що. Ми то си беше за притеснение, кога в дома ти идваше момиче, което познаваш по малко от 24 часа и ти казва всичко това, при положение, че една млада дама не би трябвало да е толкова честна и да се държи по начина по който го правеше Анабел, е това не се случваше всеки ден и определено Ана го бе направила без да се осъзнава, че се е случило.
Бе толкова засрамена, че чак въпреки, че се бе усетила продължаваше да стиска пръста му.
-Аз съжалявам,,, - каза тя и пусна пръста му, не стига, че се бе порязал, ами и в същото време тя допълнително вместо да му помогне за раната, тя му причиняваше допълнителна болка.
- Не се усетих, че съм те стиснала. - допълни все така извинително, но в следващия момент, отново усети пърхането на пеперуди в стомаха си в мига, в който погледа й намери неговия.

Ана наблюдаваше реакцията му, а рез лицето му сякаш преминаха няколко вида емоции, които се сменяваха със скоростта на светлината, но най - накрая просто забеляза нещо в него, което до сега не бе забелязала, нещо се бе променило в него сякаш само за скунди.
Дали не го бе ядосала с думите си, а преди Ана да се усети, Макс беше накрака и  даваше нареждания на Елизабет, какво му беше станало и тя не разбираше. Имаше нещо в очите му, с които я гледаше нещо по - различно, нещо ново, което за пръв път срещаше, сякаш думите й бяха отключили нещо в него, непознато, което те викаше да го разкриеш, да го разбереш и проучиш.
Докато Макс изпращаше сестра си, а след това се завъртя затваряйки вратат Ана се вгледа в очите му и намери един нов пламък там искара, наречете го дори копнеж ако искате, но това бе там и нямаше как да не бъде видяно, нещо което със сигурност не бе присъствало в очите му, снощи или до преди малко. Чувайки думите му, тя прехапа устна, защото беше така. Тя също усещаше това, също изпиваше това, което явно и той бе разбрал че изпитва. Тръпките пропълзяващо по тялото й докато е близо до нея, пеперудите в стомаха й, желанието което изпитваше когато погледне устните му.
- Не мога да отрека, нещо което е така, но.. - Ана не успя да же и да продължи, бе дръпната напред, а тялото й се срещна с неговото, запалвайки огъня в нея, устните му се срещаха с нейните, в една целувка, за която Ана копнееше от както бе дошла, от както се бе разделила с него предната вечер.
Експлоузията в тялото й сякаш бе мощна и бе готова да помети всичко по пътя си, в това което бе изпита в момента, всичко се промени за колко? Секунди? А може би по скоро минути, които Ана никога нямаше да забрави, защото това, което се случваше в момента, не можеше да бъде току така забравено.
Това бяха чувства, който изпитваше за първи път и бе сигурна, че Макс няма да се възползва от нея, а след това да я остави. Не знаеше, че той е различен от другите, знаеше, че е специален и знаеше, че е напът да се влюби точно в него. Имаше чувството, че целувката им макар и нежна и невина бе изпълнена със страст повече от колкото може да бъде изпълнена една страстта целувка между любовници, който знаеха какво правят. Е може би Макс, знаеше, но това което правеше в момента Анабел, бе нещо непознато нешо ново, което тепърва откриваше и вярвайте й тя искаше да го открие само с един единствен човек и този човек в момента бе до нея дарявайки я с най - прекрасния момент в живота й.
Устните му се отделиха от нейните, а те сякаш копнееха за още от това греховно чувство, което се бе настанило в тялото й.Не можел да седи далеч от нея, тя също не можеше. Не искаше да седи далеч от него искаше отново и отново да изпитва това чувство, което запалваше в тялото й, тази магнитна буря, която я привличаше към него желаейки още и още.  Чувстваше се цялата настръхнала от всичко това, а въздуха сякаш бе секнал в дробовете й и не можеше да си поеме глътка въздух когато е толкова близо до него.
-Аз не желая да седиш далеч от мен.