Из коридорите.

Моргана беше много ентусиазирана от последните явления в живота си. Беше научила толкова много неща. Беше успяла да направи толкова много. Не толкова, че да се хвали, но достатъчно. Донякъде се чувтсваше добре, донякъде направо се скапваше от разни нелогични и скучни разсъждения, които я отнасяха от реалността и и я караха да забравя да живее живота си. Имаше дни, в които почти не излизаше от стаята си и вършеше всичко там. Не ядеше, не спеше, не говореше с никого. Просто си стоеше вторачена в прозореца. Все едно беше болна и скоро щеше да умре. Кожата й беше супер побеляла, а тялото й доста отслабнало. Не много, разбира се, но достатъчно. Гуен й беше оставила някаква храна, а след това си беше излязла. Явно и тя беше игубила желанието си да говори с Моргана, която така или иначе не си приказваше с нея.
Много странно, ще си кажете.
Такова беше, наистина. Сякаш нещо й тежеше много и не можеше да продължава да го задържа повече в себе си. И самата тя нямаше идея какво беше то. Защо й се случваше? Имаше ли някаква наистина важна причина?
Най - сетне някаква емоция се изписа на лицето й. Притесни се. Стана от прозореца. Беше се схванала цялата. Още по - неприятно. Едва се изправи, че да се придвижи донякъде.
- Ох ... - почти простена от недоволство.
Раздвижи гърба си, ръцете си. Опита и краката, кръста. Тръсна глава. Омръзна й. Изведнъж живна. Трябваше да излезе. И да направи нещо. Беше й толкова скучно. Как изобщо се беше застояла толкова много?
Нямаше умора обаче. Макар че беше логично да я има. Трябваше да се чувтсва уморена заради безсънните си нощи .. и не, не предизвиканите от кошмарите, ами тези, в които буквално не спеше.
Преоблече се, изяде всичко, което й беше дадено. Щеше да се пръсне от толкова много храна. Не беше много, но напълно достатъчно, явно, за нея. Излезе от стаята си и тръгна из коридорите. Чувстваше се така сякаш беше спала цяла вечност. Почти не си спомняше нещата тук, сякаш, въпреки че това никак не беше вярно. Сви и точно тогава се бутна в някого.
- О, съжалявам - каза, а след това видя Офелия. - Извинявай.. наистина. Здравей, Офелия - рече й, когато успя да я идентифицира. От това слънце, което блестеше, не можеше да се напрегне и нищичко да види.