a long time ago | Somehing about you makes me feel like a dangerous person ...

- Мога ли да го забравя?
Анабел бе готова отново да го целуне, защото цялото й същество желаеше именно това, устните й желаеха неговите отново и отново и се молеше това да не свършва, но уви, всичко хубаво си имаше своя край и те се озоваха в реалността с връхлитането на Мануелм която без  да се замисля, в каква ситуация се намираха двамата бе върнала Анабел на земята поглеждайки грозната реалност, че трябваше да се раздели с Макс, колкото и нищо в нея да не го желаеше.Анабел се отдръпна от него, но преди това го дари с една последна лека и ефирна целувка.
-Повярвай ми Макс не бих го забравила за нищо на света. -отвърна му тя, като му се усмихна нежно и с желание.
- Аз също искам да знаеш, че всичко това е наистина специално за мен. Ти си специален за мен - и без да се бави повече просто го погледна за последно и побърза да излезне след Ману. Която пък от своя страна дори и да не задаваше никакви въпроси Ана намираше любопитството в погледа й. Но нямаше да й каже нищо в момента по простата причина, че тя щеше да пожелае всичко, да бъде разказано от игла до конец, а в този момент определено нямаха време точно за такива разкази.
- Казах на родителите ти, че си отишла да се разходиш. - обясни й тя разцепвайки мълчанието между им.  Да това бе прекрасна причина за липсата й от дома. Все пак всички знаеха колко много Ана държеше на разходките.
Но едно нещо я човъркаше, какво точно се бе случило? Какво щеше да се случи между нея и него? Дали наистина можеше да има нещо или всичко щеше да приключи само със спомена за тези няколко целувки който бяха споделили и с чувствата които бяха породили в нея?
А може би нещата нямаха да останат така. Не знаеше, знаеше само че в момента мислите й клоняха много повече към Макс, отколкото към това, че трябваше да даде някакво обяснение на родителите си, защо бе излезнала да се разхожда сама.
-Земята до Анабел.. - гласа на Ману я извади от мислите й и тя се обърна към нея поглеждайки я с нерабираем пооглед в началото
-Отплеснаа си Ана.
-Просто си мисля за него.
-Сега нямаме време за това
-Знам, ще имкажа, че ми е станало скучно и за това съм излязла
Мануел кимна с глава и  продължиха останали път в мълчание.  А не след дълго бяха стигнали стените на дома й, влизайки Анабел видя майка си , която наистина изглеждаше разтревожена.
- Анабел, къде беше?
- Просто ми стана скучно и излезнах да се разходя, майко. - обясни момичето като забеляза как успокоението премина през лицето на майка й. Е значи това беше, нямаше да я наказват. Може би просто днес майака й бе в добро настроение.  - Сега ако ме извините искам да си отида в стаята - добави набързо и преди дори да са й отвърнали Анабел се качи по стълбите, влизайки в стаята й,  и се приближи до прозореца наблюдавайки, а в съзнанието й се бе появило отново начина по който Макс я бе целунал желанието му да го направи, а накрая и недоволството от това, че тя трябваше да си тръгне и всички тези чувства които той изпитваше бяха напълно споделени е нейното съзнание, в самата нея. Искаше да го види отново, но просто не знаеше кога щеше отново да успее да се измъкне, но винаги можеше да помоло Мануел за помоща й.  И като я споменахме, Ана тълмо си бе помислила за нея, когато самата тя влезна в стаята й, а Ана се подсмихна защот знаеше, че това момиче не можеше дори и за секунда да не разбере какво е станало. Анабел въздъхна а след това се засмя.
-Хайде ела - подкани я, като двете седнаха на леглото и Ана започна да й разказва всичко в най - малките подробности, дори  и това, че всичко бе едно от най - хубавите неща, който са й се случвали някога.
Докато двете се бяха заговорили  дори не бяха усетили кога се бе стъмнило и трябваше да  се разделят. Анабел съблече дрехите си, давайки ги на Ману, за да бъдат изпрани, а тя самата намери пътя до банята, като не искаше да се разделя с парещото чувство за допира на Макс по кожата си. Но знаеше, някъде дълбоко в нея усещаше, че отново щеше да го види рано или късно. Въпреки, че не знаеше и какво точно се бе случило между тях, какво точно беше това, което имаше и дали наистина щеше да продължи. Бе достаъчно бърза във взимането на топла вана, а след това облече нощницата си и се пъхна под топлите завивки, но съня просто не искаше да я покуси, единственото за което мислеше и което имаше значение в момента, беше той. Момчето, което харесваше, в което бе сигурна, че започва да се влюбва

Това не беше истина, не може да е ...нямаше как брат й да я държи в дома им вече седмица. Не можеше да се измъкне дори за секунда без той да разбере. Искаше й се да види Макс...липсваше й присъствието му, което беше толкова ново чувство за нея. Просто искаше й се да е окола нея да види отново прекрасните му очи и да се докосне отново до устните му. Все едно бе оставила нещо в дома му, което в момента й липсваше. Въпреки, че както казахме и тя все още не го разбираше. Беше ли влюбена? Да. И Ману й го повтаряше постоянно, особено когато се опитваше да свърши нещо и бе изключително разсеяна. Не беше просто на себе си последната седмица.
Единственото за което мислеше беше той. Почуквануто на вратата я изтръгна от мислите й
- Влез.
- Ана, време е да се оправиш за празненството. - беше майката на Ману, но Анабел не беше в настроение за празненство. Едни мисъли не я оставяха на мира, дали и Макс мислеше за нея? Дали не я бе забравил? Дали наистина беше специална за него или всичко беше просто момент който бяха споделили. Искаше й се да избяга и да отиде при него. Но не можеше да се измъкне от брат й. Сякаш беше хрътка, а не човек и я надушваве постоянно последните няколко дни. И все не можеше да се измъкне.
- Добре, сега ще се облека.- отвърна й тя а Амара излезна от стаята й оставяйки я сама с мислите й. Ана прехапа устните си, изобщо не й харесваха тези празненства защото брат й я караше постоянно да говори с какви ли не момчето от кралския двор, в началото на Ана й бе интересно. Но сега когата единстмения за когото мислеше щеше да е Макс.
Ана се обърна и отиде до дрешника изваждайки една тъмно синя рокля обличайки я, а след това застана пред тоалетката решейки косата си, захващайки косата си на една страна. А след това излезна от стаята слизайки в дневната при семейството си.
- Готова съм. - заяви тя, а след това тръгнаха. През целия път мислите й отлитаха отново и отново към единствения за когото можеше да мисли в момента. Не след дълго стигнаха и до замъка, влизайки в замъка бе поредното банално празненство, което всеки път бе едно и съща, присъстваха едни и същи хора. Някой момчета я поздравиха, а тя и семейството й минаха покрай Кралското семейство за да ги поздравят. Ана си размене няколко любезности с Артур, смеейки се  на няколко от шегите му, след това спомена на брат си, че ще иде да потърси Ману. Това беше единствения вариант да се измъкне от целия този фашл и преструвки, които присъстваха сред всички тези хора. Вървеше по коридорите, в първия момент си  помисле, че се е загубила, но в следващия бе намерила правилния коридор. Чу се музика значи не само благородниците се забавляваха. Приближавайки залата къде мислеше, че ще намери Ману, Ана чу познат глас да се смее, в първия момент си помисли, че си фантазира, но в следващия когато отвори вратата гледката която се разкри пред очите я накара да замръзне на мястото си и да зяпне с отворена уста пред картинката която наблюдаваше. Макс с няколко момичита коя от коя по- хубава. Коя от коя по - близо до него опитвайки се да го привлеч към себе си. Можеше да не разбира достатъчно какво значи да се сваляш на някого, но определено го бе виждала. Неща в нея се запали, нещо я накара да се почувство зле, да иска да запали косите на всяка една от тях
Явно думите му не значеха нищо, да онези думи, които й беше казал онази нощ. Видя и Ману. Тръгна към нея с високо вдигната глава подминавайки Макс, но не се въздържа нещо я накара да спре на сантиметър от него.
- И те ли са специални за теб, Максимилян? - дори не се обърна към него, а продължи няколко крачки за да стигне до Мануел

След сцената която видя Анабел дори не си направи труда да го чуе какво изобщо бе казал, как се чувстваше? Ядосана, предадена дори. Въпреки, че бяха минали седмици от рождения ден на Елизабет, въпреки че не се бяха виждали тя се чувстваше по този начин. Ревноста която бе изгорила вените й сякаш бе хванала и сърцето й в желязната си хватка и нямаше измъкване, защота на излизане от кухнята Ана мина покрай него със същото пренебрежение, с което му бе казала думите.
И вече знаеше защо се чувства така, тя наистина се бе влюбила в него, като първата глупачка, очаквайки, ме въпреки разликата в класата може неща да се получи, но уви явно бе сбъркала.
Явно сега просто наистина трябваше да забрави за него. Както явно така или иначе случилото се между тях не значеше нищо за него.
- Анабел къде беше?
Думите на брат й я измъкнаха за пореден път от размислите, а тя замени киселото си изражение и прикри болката си с една чаровна усмивка разкривайки два реда бели зъби.
- Трябваше да кажа нещо на Мануел и да си поема грътка въздух.
- Добре, хайде ела да поговориш с принца.
- Килиън...не искам предпочитам да остана тук.
- Хайди Ана! - точно в този момент усети как някой я дръпна, а тя извинително погледна към брат си и бе повлечена в коридора. Когато се осъзна, че това беше приятеля на Макс.
- Чакай...какво правиш?Къде ме водиш? - започна тя като се чувстваше стресната. Дариус спря и й обясни всичко.  Как след това което се бе случило Макс се напил, колко жалък изглеждал и как ама никак не държал на алкохол. В този момент на Ана й стана неудобно, може би дори се почувства неудобно заради пеакцията си и че дори не му беше дала възможност да й обясни. Въпрке, че за това което беше видяла нямаше кой знае какво обяснение.
- Ще ме заведеш ли при него? - попита го тя, а той просто й кимна мърморуйки си какъв лигльо бил. Анабел го последва и когато влезнаха в кухнята Даре я заведе до един от забутаните краища. Където видя него. Никак не изглеждаше добре, може би наистина не му вървеше алкохола. Анабел преглътна гордоста си и просто се приближи към него.
- Макс? - подвикна хо- силно за да може да я чуе, заради музиката която се чуваше около тях.
- Макс, защо го правиш? - опита отново с повишен тон, докато не й обърна внимание, не бе виждала пиян човек до сега, но определено тази гледка не й харесваше.
- Хайде, ще ми отговориш ли? Какъв е смисъла на напиването ти? Може би да завъртиш някоя фусто без да чувстваш вина? - колкото й да искаше да се въздаржи спомена за случилото се по рано я накара да се почувства наранена и за това не се въздържа от този въпрос. Просто седеше и го гледаше в очите, а той изобщо не беше на себе си. Това не бе Макс, в който се бе влюбила и по който в този моменг страдаше.

Спокойно го изчака докато усмисли думите й, забелязваше го, че не е особено в съзнание за това и просто трябваше явно да бъде търпелива и да внимава с думите и действията си. Все пак до сега не си бе имала работа с пиян човек. За това просто проявяваше търпение, добре че го притежаваше.
Но в следващия момент чу че й казва нещо и ръката му се оказа на талията придръпвайки я и опитвайки се да я скрие от околните. Това я накара да се замисли дали не го бе срам от нея.
- Да не би да те е срам от мен, че се опитваш да ми скриеш?
Попита го тя, а след това чу и следващите му думи , проследи ръката му която й сочише всички момичета който се опитваха да ги наблюдават макар и скрити в сенките. Но това което  изпитваше докато ръката му я държеше, я караше да изпръпва. В следващия момент го наблюдаваше и взираше в очите му, света й сякаш се завъртя отново и тя бе готова просто да докосне устните му, но не го направи въздържа се. Опитваше се да впрегне всичките си сили в това начинание, не защото я интересуваше кой може да ги види, а просто защото все още се опитваше да му бъде поне малко сърдита.
Въздъхна при следващите му думи и всякаш сърцето й се стопли. Не му беше приятно. А дали наистина не му беше? В смисъл кой не се радваше на женско внимание, особено когато изглеждаш като него и вероятно можеше да има всяка която искаше.
Ана плъзна ръката си по неговата и вплете пръстите си в неговите.
- Хайде, ела да те приберем. - не знаеше къде бе изчезнал Дариус, но щеше за се погрижи за него. Независимо от това, че със сигурност щеше да си изяде конското от брат й.
- Ще ме изчакаш ли за секунда, само секунда.
Пусна ръката му и с погледа си потърси Ману. Намирайки я стигна до нея, но по пътя не мога да спре натрапчивото чувство за вперените очи в нея.
- Ана? Какво правиш тук?
- Трябва да прибера Макс в тях, ще ме покриеш ли?
- Винаги.
Усмивка се изписа на лицето й и без да поглежда всички които я зяпаха се върна при Макс.
- Сега вече можем да тръгваме. - отново намери ръката му като отново вплете пръстите се в неговете и с бавна и търпелива крачка премина през помещението, а след това се опитваше да завлачи Макс, колкото се може по- бързо през портите и без никой да ги забележи, Ана сложи качулката на перелината си прикривайки лицето си. Може би стражите щяха да ги помислят за поредната двойка прибираша се след запой. Така и стана преминаха абсолютно необезпокоени от тях. Но Ана все още влачеше Макс, явно пътя им към дома му щеше да е по- дълъг от колкото предполагаше.
- Хайде, Макс. Но ако искащ можем да спрем, ако имаш нужда от почивка. - каза му тя, като спра и го подпря слягайкии ръкаатасина талията му и подпирайки тялото му със своето.
- Защо ти беше да се напиваш?

Не можеше да седи далеч от него. Беше й трудно дори непосилно, защото той бе прекрасен, не можеше да си представи колко ли по привлекателен щеше да изглежда, ако бе повече от това, което е, защото дори така изглеждаше ослепително. Тялото й настръхна от студения вятър, но самото му присъствие сякаш я топлеше. И тогава думите му, въпреки всичко не можеше да не му признае, че знеше как да погали егото й и да я накара да се усмихне макар и в полувинчата и скрита усмивка.
И и точно в момента, в който бе решила да опровергае думите му и да му покаже, че тя също толкова силно копнееше за неговите устни колкото той за нейните.  Чу гласа на един от стражите, който брат й редовно й слагаше за опашки.
Ана отстъпи назад не искаше да се връщата на празненството искаше да остане с Макс, да прекара дори и малко време заедно с него. В следващия момент го видя в една множо по- различна светлина.
Значи все пак можеше и това, не че сеце съмнявала в него. Просто това бе наистина ново за него. Вътрешно сякаш пируваше защото той също не искаше тя да ситръгне. Даже и не разбра какво точно му бе казал, само видя как момчето се обърна и си тръгна. А Ана чу и думите на Макс.
- Така ли? Не бях забелязала да изглеждам по- добре от дамите, които те бяха заобиколили?- подсмихна се, не, не се заяждаше с него, просто се пошегува с него. А след това се приближи няколко крачки, за да застане почти плътно до него.
- Бих казала, че ще бъдеш прекрасен рицар, Макс.
Вдигна погледа си намирайки неговия, а усмивката й тази вечер за пръв път бе повече от истинска.. Вдигайки едната си ръка към лицето му, поставяйки я нежно на бузата му, погалвайки я с връхчетата на пръстите си ефирно. Наистина й харесваше да е толкова близо до него. Сякаш се заплваше, както бензин се запалва от една проста изскрица, само това й нужно. Знаеше, че може би действията й биха се приели по друг начин ако някой я видеше, но намеренията й не бяха такива. Ръката й се спусна надолу по плътта му намирйки мястото си на ключицата му, а след това се измести назад опитвайки се да вплете пръсти в краищата на косата му, въпреки, че й бе трудно като вземаме предвид разиката във височината им. Това й действие я накара да прилпи тялото си към неговото, а очите й не спираха да се взират в неговите. Не можеше да ги откъсне от там. Просто седеше и го изучаваше, опитваше се да открие емоциите които изпитваше в момента в очите му, а въздуха й сякаш секваше от близостта им.
- Ами ако аз съща искам да ме целунеш, Макс?
Не помръдваше, само лекото притваряне и отваряне на устните й докато почти шепнше думите си. Имаше чувството, че това е сън и само ако помръднеше щеше да се събуди, а той просто нямаше да е там и нищо от тази вечер нямаше да се е случило.

Самоконтрол, самоконтрол повтаряше й едно гласче в главата й. Майната му на самосонтрола, когато се чувстваше точно по този начин. Как се чувстваше? Желана. Така както никога не се бе чувствала.Явно наистина бе копняла през последните седмици именно за всичко това, което се случваше между им, да го докосне отново, да се остави напълно и само в неговите ръце. И ето, че всичко това отново се случваше. Ръцете му я държаха, а дъха му галеше устните  й , карайки я да тръпне, а дишането й да става все по тежко и учестено в опит да си поеме въздух докато бе подложена на тази прекрасна целувка. Целувка която Анабел нямаше да забрави. Бе различна от онази, в тази имаше желание, желане което самата тя бе имала към него, желание да е в компанията му отново, а  ръцете му да я обгръщат точно по този начин. Точно това бе бленувала през тези седмици.
Вече не усещаше студ, не...топлината на тялото му, близостта му бяха достатъчни да предизвикат взрвявнето във вените й, карайки кръвта й да закипи. Той беше нейния наркотик..която със сигурност щеше да има нужда да взима редовно, защото всеки наркоман има нужда от редовната си доза преди да изпадне в абстиненция.
Когато устните му се откъснаха от нейните сякаш  й се зави свят от чувството за липсата им. Колко ли дълго можеше да издържи отново без него? Едва ли щеше да е нещо което щеше да успее да преодолее.
- Може би те дебнат сенките причаквайки те, за те задушат отново? - попита го задъхана готова да се разпадне в ръцете му от чувствата играеши в тялото й.
- Макс..какво има между нас?
И ето почувства се сякаш бе развлира момента  но това бе въпроса който я тормозеше  и държеше будна толкова вечри но не можеше да откпие сякаш тговра. Защота тя знеше какво изптва но дали наистина и той изпитвашу това към нея?
Може би но не трябваше ли да попиташ за да разберш? Трябваше да знае, но имаше и нещо друго, колкото и комфортно да се чувстваше в прегръдките му, Ана знаеше, че трябва да се прибере преди родителите й, защото в противен сручей едва ли Мане щеше да ги убеди в каквото и да е било.
- Също така трябва да сеприбера преди празненството д а е приключило и родителите ми да разбепат че не съм си отивала у дома.- но докато изричаше всичко това електричеството по мжду им я накара без да се замисля отново да впие устни в неговите само да се убеди, че наистна е реалност, че наистина чувствата които изпитва са напълно истински и не мгат да бъдат променени, не зависимо то това което би се случило помежду им

Целувките им сякаш ставаха все по желаещи все по правилни и на мястото си. Тялото й се почувства на правилното място напасвайки се по неговото. Сякаш бе негов по малък перфектен вариант. Прилепваше идеално до неговото, а извивките им сякаш се напасваха една с друга, сякаш бяха две парчета на пъзел, който имаха нужда да бъдат съединени и да не ги разделя повече нищо и никой.
А липсата на устните му сякаш й причиняваше болка, когато отново желаната целувка приключи. Думите му бяха сякаш точно това, което винаги бе искала да чуе.
- Макс.. аз също се влюбих в теб.
Ръцете му я притиснаха все повече към тялото му, а Анабел отпусна глава на гърдите му, притваряйки доволно очите си.Ето това бе красиво. Не можеше да намери красотата в нищо друго, не можеше да сравни любовта с нищо освен с това в момента, защото тя не знаеше какво друго може да е тя. Имаше нужда от него така както имаше нужда от това да пие вода, за да не се изсуши от вътре.
Не искаше да отваря очите си, не искаше да развали цялата магия на това, което чувстваше докато се бе оставила единствено на звуците от сърцето му, което тупкаше така сякаш пееше най – радостната си песен, сякаш бе готово да изхвръкне така както не бе хвърчало никога, ето това бе най – голямото желание в нея. Да не се откъсне от него дори за миг, миг който можеше да съсипе цялата красота на това прекрасно съприкосновение. Сякаш се свързваха един с друг, намираха себе си в другия. Чуваше дишането му и равномерното местене на гърдите му, сякаш я понасяха в един нереален свят.
Отдръпна се от него и отвори очите си вглеждайки се в него повдигайки леко главата си, и все още усещаше онова спокойствие, което бе получила благодарение на сърцето му..Подсмихна се лекичко, не способна да сдържи емоция от това, че си бе спомнила какво са били изживели тогава. Защото всичко това бе по – красиво от колкото можеше да си го представи някой.
- Изпитвам абсолютно същото към теб, Макс. Повярвай ми, ако имах избор изобщо нямаше да си тръгна от теб. Нямаше да се отделя за секунда, защото не ме интересуват околните и мнението им. Ти си единствения, който ме е карал да изпитвам тези чувства и бих останала с теб, въпреки всичко......
Анабел прекъсна изречението си, тъй като започваше да си мисли, че говори прекалено много. Вгледа се в очите му отново и той можеше да види дори с просто око, това което  всеки един от нас, можеше да види онази чистота и нежност в лицето й, сякаш ти вдъхваше доверие, сякаш ти показваше, че можеш винаги да й се довериш и няма да бъдеш предаден, заради някоя твоя грешка, да всичко това ти показваше, че истина се криеше във всяко кътче от нея. Бел бе честна с него, искрена такава каквато бе с всички около себе си.
- .....само трябва да ми кажеш, че желаеш да остана.

Дейстивията му я караха да си поема едвам едвам въздух чайки всяко следваща действие с отворена уста и притаен дъх с нетърпение и радост, че всичко това се случваше. Независимо, че може би в чуждите очи би изглеждало нереално и неправилно всичко това. Всеки би си казал,  че тя е на едната граница, а той на другата, че са твърде далечни, различни един от друг. Но нима любовта която се пораждаше в тях не ги правеше близки и достатъчно еднакви за да се влюбят без значение кой от какво потекло е и от къде идва? Всеки които ги погледне можеше с просто око да забележи как очите им изскряха, а усмивките сиаеха когато бяха толкова близко удин до друг. Нима точно това не е любов. Всеки би разбрал дори слепец, че двамата се запознаваха с това чувство заедно и тепърва щяха да израснат опознавайки го.
Думите му, толкова сладки, че чак горчаха в устата й. Нима това наистина й се случваше нима наистина Макс бе готов на това, за да е с нея? Искаши да повярва в думите му, колкото и нереални да й звучаха. Вярваше в тях, и щеше да ги заключи насигурно място в сърцето си, за да може да я топлят нощем когато Макс е далеч от нея. Караши я да се чувства свободна, караше я да се чувства на мястото си заедно е него. Там където принадлежеше, сакаш бе намерила онова местенце коета винаги бе чувствала ш не искаше да си помисля голяма дума, но тя наистина се чувстваше като у дома около него.
Беше като птичка намериха точното местенце да си свие гнездо.
- Не ти не знаеш, какво значат твоите думи за мен.
Отвърна му тя запленена от всичко, което преживяваше в момента. Знаеше го и го чувстваше със сърцето си, че след тази им среща ще мисли все повече за него, ще копнее все повече за следващия път, в който ще го види. Защото щеше да знае, че той изпитва абсолютно същото към нея, както тя към него още от първия момент, в който го зърна. Никога нямаше да забрави онзи ден, в който срещна Макс.
- Това би било една чудесна мечта за преследване. А без да лъжа бих казала колко силно ще копнеея докато един ден не стане реалност.
Покрай него не можеше да сдържа езика си или да спазва някакъв етикет. Просто дувите й извираха от сърцето й, надяваше се, че сега след като едва ли не му го подаряваше, той нямаше да я предаде и ще бъде до нея, както тя искаше да бъде до него каквато и цена да трябва да заплати.
Но въпреки нежеланието й да си тръгне от него. Въпреки всичко това, въпреки това че не желаеше да се отделя от него тя намаше избор. Трябваше да се прибере у дома, а мислише, че вече дори закъсняваше.
Знаеше и че независимо дали ще се прицере преди или след родителиге си тя отново щеше да има проблеми. Защото бе напуснала празненството по този грозен начин, без никакво схазване на етикети.
- Макс, колкото и да искам да остана с теб....аз трябва да се прибера.
Нотката на тъга се разчиташе ясно м тихия й глас защото тя не знаеше кога щеше да го види отново. Дале щеше да е утре или след три дни или седмица. А това караше вече силно биещото й сърце да бъде стиснато кято в капан.

Любовта е това чувство в екзистенцията на човек, което би направило неговото съществуване пълноценно и смислено. А тя се превръща в повече от емоция, когато човекът порасне духовно, за да я осъзнава, съпреживява и да се жертва за нея. Любовта съдържа толкова много измерения, състоящи се в обекта на обич, определеността ù и нейната дълбочина. Тя ни научава да преодолява собственото си „Аз“ и да прощава. Когато човек обича, той се научава да мисли за другия или за другите като за толкова важни, колкото е той самият в своето мислене. Обичайки, той забравя своята егоцентрична същност и приема другия като условие за своето съществуване. Една капка на наслада във вечността. Тя ни завладява, и разумът ни вече не помага. Любовта ни управлява. Тя е най-мощната сила в живота ни, която може да те прати в рая, но понякога те наранява. Любовта няма време, тя не пита - просто идва и преобръща целият ти свят. Пуска разноцветни багри в смисъла на живота ни и ни помага да осмислим целта на живеене. Истинската любов е чиста, както чиста е водата падаща от водопада. Тя е искрена, преплитаща се измежду чувства на две сродни души. Любовта е свежест, напъпило цвете под изгрева на нощта. Тя е близо, тук, в сърцата ни и ние я усещаме, дори когато тя мълчи. Тя е нещо лично за всеки един от нас, тъй като всеки сам проглежда през нейните стъкла . Любовта не е само една дума, а нежност, копнеж, емоции, чувства, наслада … милиони неща. Любовта не може точно да се обясни … тя е … необяснима, но ако можем да я обясним с думи ще я сложим в рамка, а тя трябва да съществува свободно . Не случайно казват, че любовта е магия, а от нейният плен трудно се излиза.И точно това се случваше любовта идва като гръм от ясно небе за нас, идва като нещо напълно неочаквано и ни завладява и това се случваше с Макс и Анабел. Бяха белязани с онези марки.. онези, от които нямаше как да избягаш щом те докоснат и знаеше, че Макс е нейната половина, онази която й бе липсвала цял живот.Знаеше, че той ще я промени напълно а вече я бе и променил. Въздъхна лекичко, знаеше че бе време за връщане в реалността. Знаеше, че  е време да се върне там къде действително беше лейди колкото й да не искаше. Ръката й стиксаше неговата сякаш за да се убеди, че наистина всичко това бе реалността, че щеше да го види отново. И въпрека, че пътя им премина в мълчание, Ана усещаше, че дори и да си мълчаха всичко бе повече от прекрасно. Не бе от онези тегавите мълчания, а от онези сладките, соито нямаш търпение да осъщуствиш.  Не бе минало много преди да стигнат замъка и тя го спря придърпвайки го към себе си, малките й ръце се обвиха около талията му, а тя наддигна глава вглеждайки се в очите му.
- Обещай ми, че ще те видя в най- скоро време отново, Макс.
Нямаши нужда от друго, само от това едно едничсо обещание, което щеше  да я крепи през дните очаквайки новата им среща и поредната среща на устните им. Чуха се спътки, но Ана не се отдръпна от него, не я интересуваше согато бе с него кой щеше да я види или какво щеше да се случи.
- Защота ще броя часовете до нея. - усмивката й бе искренна  и разкриваши всяко едно от чувствата в нея. Сякаш бяха минали секунди, а не минути откакто ббяха спрели. Брюнетката се наддигна на пръсти в опит да получи една от неговите тока желани и парещи целувки за последно и успя с него помощ
-Лека нощ. - прошепна срещу устните му  отделяки своите, а след това се отдръпна от него намирайки пътя си обратно където трябваше да бъде в момента. А отдалечавайки се от него усети колко действително бе студена вечерта.

Ана се върна на празненството, родителите й сякаш не бяха забелязали липсата й, но това не значеше, че брат й не бе. Мислети й обаче се връщаха към единствения мъж, който имаше значение. От както го бе видяла, сякаш бе дошъл края на живота й, защото за нея сякаш не можеше да има живот без него.
Вечерта продължаваше и макар да бе по- кратка от колкото изглеждаше за Ана беше мъчителна и сякаш цяла вечност.
****

Дните минаваха, бавно, мъчително. Ана се молеше всеки ден да успее да излезне, но след изпълнението й онази нощ, брат й я следеше със зоркото си око и не обръщаше внимание на молбите й цели пет месеца единственото място където можеше да си покаже носа бе градината им нито повече нито по- малко. Така и не бе успяла дари за миг да изкара от мислите си Макс. Бе с нея и през нощите в сънищата й и през дните в мечтите й. Дали той я бе забравил? Дали я бе отписал?
Бе един от по- топлите пролетни дни. Ана и Мануел се разхождаха в градината когато Килиън се появи на вратата.
- Анабел приготви се за вечеря и гледай да изглеждаш добре. Тази вечер е специялна.
- Добре. - отвърна му дръпнато, дори и с погледа си не го удостой. Бе му обявила мълчалива война, почти не говореше с него последните няколко месеца след като видя че няма смисъл от молбите й и тя нямаше какво повече да направи. Погледна към Мануел но и нейното незнание за какво става въпрос. Двете момичета се запътиха към стаята на Ана. Брюнетката свали роклята си, докато Ману през другото време избираше друга. Когато се върна при Ана носеше семпла но красива бежава рокля. Която бе и една от любимиту на Ана. Поняко си мислеше, че Ману я познава по- добре и от нея самата. Няколко пъти й бе казвала, чее видала Макс и това грееше сърцето й. Сякаш знеше какво я тормози и без да го показва. Помогна й за роклята, а след това и за косата й връзвайки я на опашка.
- Е нека видим какво е толкова важното тази вечер. - започна тя, а Ману въздъхна все едно знаеше неко, но нямаше да го сподели току- така с нея. По- скоро щеше да я остви да разбере сама и това Бел го виждаше. За това и дори не си направи труд да я попита.
Слизайки към тряпезарията Ана дочу  непознати гласове. Можиле би бяха приятели на семейството й отбили се да ги видят? Ще ти се Ана само дето ще останеш с отворена уста, когато разбереш какво ще се случи.
Приближавайки се брат й се усвихна закрачвайки към нея. Хвана я за ръка и я подкани. Анабел забеляза непознатите мъже единя бе на възраста на бащай, а другия не по- голям от Макс.
- Ето я и нея, това е дъщеря ми Анабел, Матю. А това мила моя е Матю. - Килиън бе връчил ръката на баща им и Ана се поклони леко в поздрав.
- Приятно ми е, милорд. - отвърна тя на свой ред, а той й се усмихна, а в усмивката мусе четеше задоволство.
- Заповядайте, нека не чакаме храната да изтине
Вечерта мина наистина добре, Ана не се бе смяла на чужди шеги от няколком месеца насам, защото не бе общувала с кой знае колко хора а до почти с николко, защото беше затворенав собствения си дом. Вечерта бе минала изключително бързо, а тя дори не бе усетила.
- Нека сега да споделим на младите, защо се събрахме тази вечер.- започна бащата на Матю, а едно съмнение в Ана се събуди.
- Разбира се приятелю. Деца тази вечер сме тук, за да обявим годижа ви! - в мига в който чу думите на собствения си баща, Ана едва ли не зяпна.
" Какво?? НЕ...това не е възможно. КАК...ИЛИ ПО СКОРО КОГА УСПЯХЯ???" мислите минаваха през главата й. Кръвта закипя във вените й и тя ни знаеше какво да направи. " Не, не..но Макс.
.Макс беше любовта на живота ми.." още доза мисли преминаха и отново се завъртяха около неговото същество.
- НЕ! Как изобщо го решихте??? Не съм готова за това.- скочи на крака, и тропна с ръцете си по масата това определено не бе никак любезно и никак ама никак културно.
- Ана! Каква за Бога правиш? - обади се майка й.
- Съжальвям, но това не е редно! Аз...аз съм влюбена в друг. Няма да ме омъжвате! - думите й излезнаха без дори и да се замесля над тях. Бутайки стола си, се запъти тичайки към входната порта. Къде щеше да иде. А да щеше разбира се да потърси  Макс. Ана тичаше с колкото сили имаше е доколкото й го позволяваше роклята. Едвам дишяше но нямаше да спре докато не стигне дома на Макс. Пут месеца, пет месеца не го бе срещала а сега тичаше при него...дали той щеше ....дали му пукаше още? Освен случилото се тези въпроси съко я глождиха.
Спря  да тича едва когато почти стигна пред дома му и едвам си поемаше въздух когато почука на вратата. Но Макс не се появи, за сметка на това беше сестра му. Ана задъхано и на пресекулки я попита къде е, а Елизабет бързо й обясни. Ана само кимна  и  й блягодари .Тръгна по обратния  път към кралския двор, но докато ходеше вече едвам едвам на там ужким оглеждайки се, не бе разбрала кога тялото й се бе сблъскало с това на някой друг
Политайки назад обаче бе задържана от немия ръка и придърпяна обратно усещайки близостта на другото тяло.
За миг бе затворила очите си, но отваряйки гали тя срещта прекалено близко лицето на  Матю, а й се искаше да е това Макс.
- Лейди Анабел, къде избягахте? И какво търсите в този долнопробен квартал на Камелот? - свободната му ръка прибра един немирун кичур коса зад ухото й, а след това се плъзна надолу по шията й галейки ключицата й. Ана бе замръзнала на място без да знае какво изобщо да му отговори.
- Знаете ли Милейди, мисля ме няма да е чак толкова лошо да сте моя съпруга.