Sometimes we change our feelings but sometimes they change us. And we will never be the same becouse our love is power. [Arthur & Annabelle]

- Че..? Какво?

- Само, че никога няма да си простя, че изгуби детето ни по моя вина.

- Можеш да си тръгнеш още утре, Анабел.

- Знам вече, разбрах го, че никога няма да ме обичаш. Бъди щастлива с Макс. И двамата сте млади, ще имате много деца.

- Ще повикам някой да ти помогне с багажа. И между другото, Килиън се върна.

- Чакай какво? Ти наистна правиш това?

Ще нарушиш обещанието си, но защо?

- Влюбих се в теб прекалено много, за да те подлагам на това. Не мога да продължавам да те наранявам по този начин.

- Ето затова трябва да те пусна да си отидеш.

- Наистина съжалявам, Артур...съжалявам, че не мога да те обикна...

- Не казвай нищо, не е нужно. Предполагам това е сбогом.

- Пак ще се видим, все пак ке живея в кралския двор, а не извън него.. а и Килиън все пак е около теб.

- Пази се, моля те.

- Остави го да те направи щастлива.

- Ако имаш нужда от нещо... тук съм.

- За мен беше чест да бъда твой съпруг, макар и за кратко. Макар и лош. До скоро, красавице.

*След известно време

- Ваше Величество не очаквах да Ви видя тук. Какво правите сам разхождайки се из Камелот?

- Ана!

- Тъкмо оставях няколко меча на ковача. Как си?

- Чудесно, аме ти как се справяш?

- Добре съм. Кралството разцъфтява. Не мога да искам нищо повече.

- Това са прекрасни вести, Ваше Величество. Поне сте щастлив.

- Стига, Ана. Наричай ме просто Артур. Как е Макс?

- Добре е, щастлив е, но наистина ли те интересува.

- Не съм забравил, че някога бяхме и приятели, Ана. Въпреки всичко още ме е грижа за него. Винаги ще е така.

Да бяхте приятели докато не разбра, че е влюбен в мен. Артур...ако наистина ти пука, за Макс не мисля, че аз бих могла да съм пречка за приятелството ви.Или го казваш просто ей така?

- Никога не си губя времето в празни приказки.