even in the darkness i have hope for the future

lady rose andrea macclare

"Ти няма да си като нея, Роуз!
Няма да си като нея! Запомни го.!
Всъщност почти няма да знаеш нищо за нея... така ще е най-добре за теб
Ти няма да си като нея..."
Не беше чувала тези думи на баща си или по-точно не ги помнеше, защото той не спираше да `и ги повтаря докато беше бебе, но с всеки извинал ден, в който неговото малко момиченце порастваше, толкова по-рядко ги изричаше и най-вече единствено на себе си. Не трябваше да бъде като майка си. Не трябваше да бъде като жената, която никога не беше виждала и не знаеше нищо за нея. Не знаеше дори наистина се казваше Елизабет, както баща и твърдеше. Не знаеше дали наистина беше голямата му любов, която беше трагично загинала при раждането на Роуз. Не знаеше дали наистина беше толкова неземно красива, колкото той я описваше и толкова инатлива и свободолюбвна. Не знаеше абсолютно нищо за нея, но и някак си не искаше да знае. Това което чуваше от баща си `и беше напълно достатъчно. Вече беше изградила една представа за "невероятната Елизабет, нейната майка", която не искаше да разваля по никакъв начин, макар и винаги тайно и дълбоко в себе си да искаше да я опознае. Въпреки че никой друг не можеше да каже нещо повече за нея, освен че е била много красива и е можела да плени всеки с чара си. За всички останали тя сякаш беше останала една неразгадана мистерия. Точно както и за самата Роуз.
Но това не беше единствения тъжен момент в историята на блондинката. Когато е едва на седем, малкото момиченце открива че наистина е специално. Точно както баща `и и беше повтарял всеки един ден, макар и той да влагаше съвсем различен смисъл в думите си. Малката Роуз си играеше в огромната градина заедно с едно от децата на прислужниците, което беше с няколко години по-голямо от нея. Знаеше че по принцип това не беше редно, но някак си това никога не я беше смущавало. Дори го намираше за напълно естествено и винаги за празниците земаше по нещо и за всички прислужници в голямата къща. Но в този конкретен ден играта на двете деца се превърна в нещо съвсем различно. Докато тичаха наоколо на малката Роуз `и дойде идеята че може да разгледат една от заключените стаи в имението им. Въпреки че нейната приятелка е против, няма как да се противопостави на заповедта на малката господарка и заради нея краде от кухнята ключевете за къщата. Двете отключват първата от тези стаи, които им попада и под ограмната купчина прах, покрила изисканите и красиви мебели, откриват няколко стари книги, които явно бяха на майката на Роуз. Момиченцето ентусиазирано отваря най-голямата от тях и започва да се опитва да чете написаното вътре. Повтаря няколко изречения няколко пъти, когато изведнъж всичко около тях започва да се движи. Двете моментално започват да бягат изплашени, но се сблъскват с баща и. Той въпреки че `и е леко сърдит, заради всичко което е направила, успява да убеди детето на прислужницата, че всичко това се е случило просто заради много силният вятър, който е бил навън, което е било доокрасено от детското им въображение. А на дъщеря си най-после споделя че майка `и е боравила добре с магията, но тя за нищо на света не трябва да се доближава до тези книги повече. Дори и не трябва да споменава на никого за това. Трябва да си остане тяхната голямата тайна, защото иначе би разрушило цялото им семейство. Роуз до толкова приема навътре думите му, може би и защото беше изплашена от самата себе си, че сама нарежда да изгорят всички книги от "злополучната стая" и никога повече не се връща към тези свои способности.
Няколко години по-късно малката блондинка преживява най-тежкият си момент, когато баща `и се разболява тежко и въпреки всичките `и усилия, дори и краткото `и желание да направи повече от това, на което е способна и да се върне към онзи "злополучен инцидент" с добра кауза. Единствените две неща, които я спират да го направи са, че сама беше "унищожила пътя си за там", както и страха, които изпитваше при спомена. Освен това не искаше да разочарова баща си и да го подвежда. Беше готова на всичко, но не и го разочарова, затова направи всичко друго, което беше по силите `и, а неуспехъг я съсипа. Дни наред не можеше да се справи с това. Дни наред за нея всичко беше черно, но благодарение на любовта на всички в имението Роуз отново се усмихна и се върна към стария си начин на живот. Нямаше човек не само в имението, но и в местноста около него, който да не я харесваше, заради доброто `и сърце и това че се опитваше да помогне на всички. Няколко месеца по-ъксно леля `и решава да я изпрати в Двореца за нейно добро, въпреки че баща `и макар и много достоен рицар и граф с много земи и пари, странеше до колкото му беше позволено от там, а негова малка Роуз се съгляси дори без да се замисля и за секунда.
Допълнително:
-твърде наивна, добра и доверчива
-лоялна на Краля и Кралицата
-обича да се осамотява и да чете стари книги
-пее и рисува много добре
-обича животните
-прислужниците в родния `и дом я описват като "невиен, чист и красив ангел"