after a week // morgana and henry

Моргана имаше нужда наистина, ама наистина да се махне от този замък. Имаше нужда да излезе някъде и ... не да си почине, а просто да повърви.. да повърви истински, защото наситина не знаеше какво да прави там. Беше станало толкова скучно. Навън винаги беше мнго по - интересно. Дворецът й бе станал толкова познат, че й се искаше да излезе и да опознае нещо, което да е коренно различно от това,  до което се беше докосвало съзнанието й.
Не можеше обаче да каже, че обичаше гората. Всъщност понякога й беше наистина много неприятна. Доста често храстите, които се простираха, ставаха причина за съсипването на дрехите й. А това изобщо не й харесваше. Освен това беше толкова труднодостъпна, че в мига, в който видеше земята, искаше да се върне назад и да не ходи повече .. обаче имаше нещо напълно различно и много привличащо. Когато човек просто застанеше, и се загледаше. Когато имаше възможност да се замисли какво изпуска зад вратите на едно помещение. Природата беше една незаменима гледка. Една, единствена. Величествена. Моргана се прекланяше пред величието й. Наистина никой не можеше да постигне това, което тя можеше.. при това само с едно земетресение, което беше способно да накара на човек и бебешките косъмчета да настръхнат.
Само че Моргана нямаше желание да седи и да се любува на гледките, които й се прердоставяха, не им обръщаше внимание и без друго, защото други мисли занимаваха мозъка й. А и вървеше достатъчно бързо, за да не може дори да погледне, да види, каквото и да е било, което за момента беше добре, защото наистина не се интересуваше от нищо. Просто ходеше. И го правеше от доста време. Наистина си нямаше друга разбота .. а от толкова ходене, краката й със сигурност се бяха разранили, но и на това нямаше време да обръща внимание. Може би се спираше само когато роклята й се заплетеше в някой храст или клон. А тогава едва се измъкваше.
Точно в един такъв момент, когато трябваше да се изправи пред това предизвикателство, забеляза една позната фигура. И присви очи, при което дръпна роклята и продължи да вървви. Изобщо се направи, че никого не бе видяла .. което не беше хич така, но честно казано искаше да избяга от този човек. Може причините й изобщо да не бяха основателни, но когато си помислеше за снощното си преживяване, което просто бе преминало през главата й, и я занимаваше цял ден .. някак й се искаше просто да забрави, че той съществуваше. Беше напълно неизбежно.. и знаеше, че това е просто сън, но напоследък нещата, които сънуваше, наситина се случваха. Имаше усещането, че не искаше да преживява това, което беше сънувала. Да, изглеждаше щастлива, чувстваше се щастлива .. цяла сутрин се чувстваше щастлива и нямаше причина за това. Но .. всичко беше ужасно странно. Не знаеше наистина какво да прави .. но със сигурност краката й знаеха, защото станаха причина за спъването й, при което падна, и първото нещо, преди болката, която изпита по ръцете си, беше смут. Почувства се ужасно глупаво. Обърна се по гръб и просто остана така.. чак сега осъзна колко се беше уморила в действителност. И изобщо нямаше намерение да се крие, да бяга от когото и да е билло, както възнамеряваше. Просто остана така и се вгледа в пъна, виновен за състоянието й.

В голямото имение близо до замъка живееше една приятелка на Хенри. Всъщност приятелка едва ли беше точното определение за една от многото, с които спеше и ако трябваше да бъдем честни, онзи дом не беше нейн, а на съпруга й. Но пред Хенри Конрад такива дребни подробности не бяха от значение и той не намираше за нередно да я посещава от време на време и да се въргаля в чаршафите на леглото й.
Само че този път бяха възникнали непредвидени обстоятелства. Никой не знаеше, че съпругът й ще се прибере цяла седмица по-рано от една съседна провинция и още по-малко бяха очаквали да ги спипа точно когато и двмата се бяха разгорещили.
Затова на Хенри му се беше наложило да се измъква тайно през прозореца, а после да броди през гората, защото беше твърде рисковано да използва главния път, когато един разгневен съпруг беше по петите му. Но онзи едва ли познаваше гората по-добре от него, така че тя се оказа единственото му сигурно прикритие.
Но най-малко беше очаквал да види и Моргана там. Добре знаеше, че тя не я харесва, че се ужасява от нея и че много рядко я избира за дестинация на своите разходки. Още повече, че беше нощ и сред дърветата беше почти непрогледен мрак. Хенри се притесни. Какво търсеше тя тук?
Целият изтръпна, когато я видя как се просва на земята и не помръдва. Забърза се към отпуснатото й тяло и се надвеси над нея.
- Моргана, добре ли си? – попита я и хвана лицето й. – Кажи ми, че си добре.
- Разкрай се – отвърна му тя. Да, определено беше добре. Той й подаде ръка да се изправи, но тя, бидейки изключително голям инат, демонстративно отказа помощта му и се надигна съвсем сама.
- Удари ли се? – почувства се длъжен да попита и потърси с очи видими травми, но такива нямаше. Единствено роклята й беше изцапана и по нея бяха полепнали кални листа, но в това нямаше нищо непоправимо. Той хвърли бърз поглед към пъна, в който се беше спънала и си даде сметка, че можеше да пострада далеч повече, затова отправи една бърза благодарност към онзи на небето, който я пазеше и после продължи да я изпива с очи.
Защо трябваше да е толкова красива? Хенри беше виждал толкова много, беше имал толкова много, защо тогава нито една не можеше да й се опре по хубост? Това не беше ли ужасно несправедливо за неговото сърце, така непригодено да обича?
- Ти всъщност какво търсиш тук? – попита я. Сега вече любопитството му надделяваше.

- Ужас - промъкна се през съзнанието й, но не и извън него.
Само изпуфка от негодувание. Но хайде стига .. наситина прекаляваше понякога. Не трябваше да се държи толкова зле .. но просто й идваше отвътре. Не намираше начин да не го прави. Не можеше да намери причина да не се занимава с това. Особено, когато си мислеше, че ако и това се сбъднеше, щеше да й тежи на сърцето подобна връзка ... ако беше връзка .. или каквото беше, в действителност. Не можеше да повярва, че изобщо го сънуваше. Наистина се възмущаваше от това, което правеше. Изобщо от всички, което го правеха .. а тя знаеше, че никой не правеше изключение. Сигурно дори и кралицата правеше подобни сцени. И нищо чудно .. но това нямаше значение. Защо трябваше да има? Всеки трябваше да гледа себе си .. а ако се държеше зле с всеки, който изневеряваше на жена си, щеше да не си говори с никого и щеше да се съсипе от отрицателната енергия, която щеше да кипи в сърцето й.
Обаче с този мъж беше много различно. Знаеше, че не изпитваше нищо към него. И наистина вярваше в това, но не си даваше действителната сметка, че това не е така. Просто не харесваше някои неща в него. И без да осъзнава защо, искаше да ги променя. Просто имаше нуждата да го направи перфектен за нея, но толкова се беше заслепила от идеята, че просто нямаше как да се случи, заради хилядите женни, които ги реди .. всеки ден? Не можеше да приеме това нещо.
- Не, добре съм - отговори набързо, без да се задълбочава особено.
Сигурно си беше одрала лактите, защото можеше да се усети лека болка, но нямаше намерение да говори за нея. Тя не искаше да си говори с него, че да го правеше.
- ... благодаря - добави няколко секунди по - късно, когато напълно застана на краката си .. и погледна към роклята си .. - Ужас - прошепна сякаш сама на себе си.
После без да иска успя да погледне Хенри и повдигна вежди,а на лицето й се заби някакво недоволно изражение.
- Нищо особено. Разхождах се - каза, а след това изтупа листата, които й се бяха лепнали. Поне това можеше да направи. - Ами ти? Какво правиш тук? - попита. - Не трябва ли да пазиш двореца, например?
Ако погледнеше от една друга гледна точка, можеше да е бил изпратен,з а да пази нея .. защото беше наистина логично предвид часа, в който беше излязла, но реши да отхвърли този вариант, защото не беше сигурна в него. По - скоро беше склонна да го нарече чиста случайност.
- Като го споменах .. да се върнем там - каза го, защото предполагаше, че той знаеше къде се намираха .. тя почти нямаше идея. Ако той не беше дошъл, сигурно нямаше да може да се върне, но тази подробност по - скоро щеше да му я спести.

Да бе, да пази двореца. Там гъмжеше от въоражени стражи, рицари и жени, които държаха малки ножове, закрепени за жартиерите си. Артур беше най-величественият крал, който тези земи бяха виждали до момента, разполагаше с огромна армия и едва ли съществуваше здравомислещ човек, който би се осмелил да го нападне, ако му беше мил животът. Но Хенри реши да не обяснява всичко това на Моргана, в чиято работа не влизаха подобни подробности. Той просто се подсмихна леко и подмина въпроса й с пренебрежение. Нямаше намерение да й дава отчет за действията си, още повече когато те включваха посещения при други жени в късни часове. Всъщност...часовете не бяха от значение. Когато Хенри останеше насаме с една жена, винаги...почти винаги се случваше едно и също. Моргана го знаеше, Кралят го знаеше и изобщо всички, които го познаваха и даже онези, които само бяха чували за него, го знаеха. Репутацията му го изпреварваше. А той толкова се беше постарал и толкова се гордееше със себе си.
- Толкова бързо ли се умори от разходката? – попита я и се усмихна дяволито. – Принцесата не е свикнала да върви през пресечен терен, разбирам – продължи да я провокира съвсем на шега, но знаеше, че на нея не й беше забавно. Само че това никак не го интересуваше, защото той се веселеше искрено , пък и именно такава беше неговата същност.
Да, често беше безпардонен, болезнено искрен, приемаше всичко на шега и вземаше твърде малко неща на сериозно, което някак си влизаше в разрез с поста, който заемаше и отговорностите, които вървяха ръка за ръка с него, но никой не смееше да протестира срещу нехайството на Хенри. И то поради простата причина, че макар и привидно да не правеше нищо, той просто вършеше задълженията си с лекота и никога не оставяше забавлението на заден план. Ако повече хора следваха примера му, вместо да се вайкат и тревожат за въпроси, които така и така не принадлежаха към тяхната сфера на контрол, това кралство щеше да е едно много по-позитивно място. Но Хенри не искаше да превръща всички останали в себе си. Искаше чисто и просто никой да не го съди за това, което беше. Най-вече Моргана. Не му пукаше особено, когато някой друг, който и да било, шушукаше зад гърба му, но виждайки неодобрението в нейните очи, настроението му наистина се скапваше.
- Да вървим – съгласи се накрая той. – Тук и без това не е подходящо за една принцеса – добави. – Хайде, подай ми ръка. – Тя го изгледа мъртвешки. Естествено, както се очакваше, не искаше да го докосва. – Е хубаво тогава, щом искаш пак да се препънеш и да си разбиеш главата в някой камък. Ама да не кажеш, че не съм те предупредил.
Никак не си мереше приказките. А може би трябваше, все пак говореше с принцеса. Но не, той говореше по почти същия начин и с Краля, а това тук беше просто Моргана. Неговата Моргана. Тя беше последният човек, пред когото искаше да блести с изтънченост и маниери. И без това, ако някога решеше да ги демонстрира, за нея щеше да бъде кристално ясно, че са пълен фалш. Затова предпочиташе изобщо да не се хаби.
- Идваш ли, или искаш да си останеш тук? Може би вълците ще се радват да ти правят компания.
Този път не се шегуваше. В тази гора наистина имаше опасни животни. Моргана се стресна.

- Да, толкова - каза. - Няма как да съм свикнала на това, след като не съм тук всеки ден - щеше да му отговаря нормално, нарочно.
Искаше да я дразни, но тя щеше да не възприема думите му така. Щеше да е трудно, но щеше да се научи. Едва ли беше невъзможно. А и тя се държеше добре с всеки, обикновено, без да се интересува с кого говори. Просто щеше да забрави, че това е Хенри, което щеше да бъде много трудно, защото просто не можеше.. как ще забравиш човек, който познаваш? Е, не можеше да се каже, че го познаваше, но знаеше името му, вида му, някои неща за него .. беше що - годе достатъчно. Освен това не мислеше, че имаше смисъл да се опознава, с когото и да е било. Не обичаше да говори за себе си нито пък обичаше да слуша как някой говори за себе си. Наистина не се интересуваше. И не защото беше принцеса .. тя, реално, не представляваше нищо друго освен сестра на краля, а това й даваше не малко предимства, но все пак не беше чак толкова всемогъща, че да се превзема.. Просто това не беше нейното нещо.
Беше човек като всички други. Можеше да си мисли, каквото си поиска, а и в качеството си на принцеса, можеше да си говори, каквото иска, което беше най - важното предимство за нея. Другото не я вълнуваше особено. Човек винаги можеше да има много неща, но да няма право да говори, а това беше най - важното.
- Мога да вървя сама - рече и застана до него. - Това беше случаен инцидент. Бях се разсеяла - допълни малко след това.
И наистина така беше. Ако той не се беше появил, нямаше да се спъне. Но пък .. сигурно нямаше и да излезе. Затова нямаше право да се сърди на никого. Все щеше да получи нещо от всичката тая работа. При това най - важното, което не можеше да си осигури сама, а именно да излезе от тук .. което наистина беше важно. Иначе наистина щяха да я изядат вълците, както каза той. И наистина това я изплаши, защото не искаше да изпитва подобно нещо .. освен това той знаеше какво живее тук по - добре от него .. затова трябваше да му се подчини и да тръгне след него, както и направи, без да каже, каквото и да е било повече. Той беше прав. Нямаше с какво да го опонира, че да е сигурна в победата си, а тя наистина не обичаше да губи.
И още в момента, в който тръгна, в главата й се зададоха много въпроси, чиито отговори много й се искаше да чуе. Само че не искаше да ги задава, защото не знаеше дали всъщност отговорите й я интересуваха.
- Как попадна сред бройката на рицарите? - попита все пак.
Просто не можеше да се сдържи да не го направи. Освен това в момента й се говореше, а той беше единственият й вариант .. нямаше какво толкова да се чуди .. беше просто един въпрос. Съмняваше се, че това щеше да му е някакъв проблем. Освен това не го ангажираше особено .. можеше да отговори и с една дума.
Не можеше обаче да не си признае, че по - добре се получи така. Знаеше какъв е той и какво правеше, леко се тревожеше предвид репутацията му, но все беше по - добре, отколкото да срещне някой непознат, в който да се съмнява постоянно. А и нямаше предтсва какви хора дебнат тук и какво в действителност търсят. Освен това можеше да му е само благодарна, че не й беше налетял .. все си мислеше, че много на неговото място биха. Така, че в действителност, нямаше смисъл да се оплаква, от каквото и да е било. Трябваше просто да му благодари. И го направи. Още преди да беше чула отговора му изръси едно "благодаря", което беше тихо и доста скромно казано. Той щеше да я чуе, а и да не я беше, тя щеше да се чувства добре от това, че го беше изрекла.

- Е, добре тогава. Щом ти се рискува, аз нямам нищо против - каза, но всъщност я беше излъгал. Имаше много против. Досега не беше имал прекалено много удобни моменти, които може да прекарав нейната компания и то просто така - гледайки я. Не искаше нищо друго от нея. Или по-скоро нямаше да си го вземе, докато и тя не го поискаше.
- Как попадна сред бройката на рицарите? - попита го Моргана. Значи все пак се интересуваше от него. Поне мъничко, не й беше безразличен. Хенри можеше да се задоволи с тази позиция, засега...
- Случайно. Както и всички останали от кръглата маса. Нито един от нас не е предполагал, че ще се озове там. Просто се случва по волята на брат ти. Той сам избира хората, с които иска да се заобиколи.
Толкова й стигаше да знае. Но дори и да се опиташе да научи още нещо, Хенри нямаше да й го позволи. Нямаше да й каже, че беше пристигнал в Камелот, жаден за мъст и кръв. Нямаше да й каже, че години наред в неговите очи Утер беше най-големият му враг. Не, тя не трябваше да знае всичко това. И без друго го презираше заради славата му на женкар. Нещо подобно щеше дс го закопае, да го очерни в очите й.
Той се извъртя и я погледна. Беше наистина много красива. Дори и сега, след падането, дори с разрошената си коса. И докато очите му бяха приковани в нея и бяха предтанали да следят пътя, ботушът му срещна един малко по-висок камък и сшед секунди, Хенри, прочутият рицар, довереник на Краля, се беше озовал на земята, повален не отдруго, ами от собственото си невнимание.
Лежеше по гръб и гледаше към небето, закривано от короните на дърветата. Не смееше да погледне към Моргана. Можеше само да си представи изражението на лицето й, когато го беше видяла да падатака безпомощно. После предположенията му се потвърдиха, когато чу тънкиятй, приглушен от дланта, която беше поставила пред лицето си, смях.
- Намираш го за забавно, така ли? - Той я стрелна с очи. - Нали знаеш, че ти си виновна за тази работа?
Не, не беше. Падането си беше изцяло по негова вина. Но той никога нямаше да го признае.
- Можеш поне да миподадеш ръка , за да се изправя.
Явно беше съгласна на това, защото се протегнс към него. Той улови дланта й, но намеренията му бяха други и вместо да я използва, за да стане на крака, той издърпа Моргана при себе си. Тялото й се озова до неговото и той побърза да постави ръцете си от двете й страни, за да не може да му избяга.

Моргана го слушаше и донякъде отговорът му й се стори достоверен. Не се мешаше в работата на брат си, а и нямаше намерение. Нямаше смисъл да го прави, в действителност. Не я засягаше и наистина не разбираше от това. И донякъде се чувстваше добре, че не беше мъж. Тяхната работа наистина беше много сериозна, трудна и опасна. Уважаваше труда им, жертвите им, но все още имаше неща, които не беше сигурна, че одобрява. Но и тя не беше цвете за мирисане. Всеки имаше своите недостатъци и човек трябваше да се научи да живее с тях. Затова си мислеше, че не трябваше да се държи точно така с Хенри. Той беше човек, нормален .. като нея, но просто мислите й не й позволяваха да го направи.
И тогава, когато си мислеше за всичките тези неща, които последно време не можеха да изчезнат от съзнанието й, той падна и за миг забрави за всичко. Погледна към него и се засмя. Просто не можеше да се сдържи, въпреки че се опита, като постави ръката си пред устните си. Но беше невъзможно.
- Много - отговори на въпроса му и се усмихна.
Щеше да му помогне. Не можеше да го остави така. Но наистина успя да се развесели. И най - сетне да се усмихне. Лицето й засия и веднага промени изражението си от студено .. на едно такова топло, приятно. Искрено се забавляваше, но не му се подиграваше, разбира се. Тя също беше паднала и също се бе почувствала зле. Беше неизбежно.
Подаде ръката си, за да можеше той да се изправи и преди да се усети, падна, при което за момент се засмя, защото наистина се почувства ужасно и това беше прикритието, което приложи за проблема си.
Не знаеше дали беше нарочно, но поне беше сигурна, че я обгради напълно умишлено. Първоначално се панира и нямаше идея какво да направи. Никога не беше попадала в такава ситуация, че да знаеше какво да направи, в действителност. Почувства се леко объркана, леко се изплаши, но не можеше да отдели поглед от очите му, които за първи път имаше възможност да види. Обикновено го отбягваше поради своите причини, които вече много пъти бяхме споменали, но сега това беше нещо неизбежно.
- Хенри, махни се от мен - каза. - Трябва да вървим - продължи и направи опит да го избута, но щеше да е по - лесно за нея, ако той просто остъпеше.

Ръцете й се озоваха върху гърдите му, правейки опити да го избутат. Разбира се, тя нямаше достатъчно сила, за да помръдне тялото на един толкова здрав и силен мъж, но Хенри нямаше нищо против да я остави да се пробва. Погледна многозначително към дланта й, която го докосваше. Дали от студенината на нощния въздух, или от топлината на нейното докосване, кожата му настръхна, но бялата му риза, макар и доста тънка, успяваше да прикрие тази естествена реакция на тялото му.
Той премести очи върху нейните. Дори не знаеше какво искаше да види в тях. Може би искрица надежда, някаква емоция, но се сблъскваше отново и отново с нейното безразличие. Предпочиташе тя да го мрази, от колкото да го гледа както гледа всички останали или да го приема като приятел.

- Не мога да си играя с теб на приятелство, Моргана - каза й съвсем тихо, но тъй като беше едва на сантиметри от нея, тя нямаше как да не го чуе. - Аз не съм ти приятел. И не искам да бъда, разбра ли? Не мога да бъда.

Той хвана ръката й и я отмести от себе си, захвърляйки я грубо на земята до тялото й.

- Така че не смей да се държиш с мен, както се държиш с всички останали. Не смей! – процеди през зъби. Имаше някаква нотка в думите му, гласяща "заплаха", която накара лицето й да трепне.  Беше изненадана. Не беше свикнала да получава такова отношение от хората по принцип, пък какво оставаше за Хенри, който винаги целеше да й угоди.
Той се отдръпна от нея и се търкулна обратно на предишното си място, където поседя, загледан в нищото още няколко секунди, а после скочи на крака като опитен войник, какъвто беше. Бяха прекарали в гората по-дълго от предвиденото. Оставаха не повече от 1-2 часа до изгрева.

- Не знам за теб, но аз се връщам обратно в двореца – каза и тръгна напред, но после се спря и подхвърли през рамо: - Свободна си да ме придружиш, ако желаеш.

Не знаеше как точно трябваше да възприема тези многозначителни думи. Тя нямаше опит с мъжете, както споменахме. Дори не се беше влюбвала .. дори не можеше да си представи себе си влюбена. Смяташе го за нещо напълно невъзможно.. поне за момента. А и почти не й се бе налагало да общува с мъже. Не познаваше добре природата им, както тази на жените, защото и самата тя беше такава. Добре се познаваше и разбираше със себе си. Всичко, което се случваше , й се струваше странно. Наречете я глупачка, тя щеше да потвърди. Не беше от глупавите, но имаше наистина много неща, които все още не разбираше, въпреки че бе на години, на които би трябвало. Само че тя е от онзи тип жени, които бяха готови до последно да пазят невинността си , докато не намереха подходящия, на когото да позволят да я унищожат. И нямаше сили да се прави на такава, каквато не беше .. можеше да каже наистина много неща в момента, можеше да зададе много въпроси, но не знаеше какво се въртеше в главата му. Уважаваше го и щеше да го остави да си мисли, каквото си мисли, на спокойствие. Изглежда, че имаше нужда от такова. Щеше да бъде незабележима.
Затова просто се изправи и съвсем тихо и кротко тръгна след него. Беше прекарала много време тук. И наистина се учудваше, че беше издържала толкова много време да стои така, да върви. Не можеше да се твърди, че беше от неуморимите, но беше доста издържлива. Можеше да върви дори още. Но поради разни незнайни причини, поради недоспиването, недохранването, което беше дарила на организма си последните няколко часа, започна да се чувства леко изтощена. Само че пак не каза нищо, защото все пак сама си беше виновна за това. Никой не я е карал да прави това. Но въпреки нежеланието си да показва това, потребностите, които не беше запълнила, й показаха, че изобщо не е трябвало да прави подобно нещо, и така я наказаха, че просто след поредната крачка се сгромоляса на земята, което беше предизвикано от лекия световъртеж и причерняването, които я повалиха напълно.

Струваше му се невероятно как една жена можеше да бъде виновница както за доброто, така и за лошото му настроение. Дори не беше разбрал кога точно й беше дал такава власт над себе си. Може би защото се беше случило съвсем несъзнателно, без този ефект да беше търсен или искан.
Мразеше се, защото си беше позволил да оглупее така и сега дори и да опитваше, не можеше да се съпротивлява на силата, която неумолимо го теглеше към нея. Даже и в онзи момент, когато й беше ядосан, когато беше ядосан на себе си, все пак го беше грижа за нея. И докато слушаше накъсаното й дишане, осъзнаваше, че силите вече не й стигат нито да върви, нито да следва неговото темпо. Хенри се спря и врътна очи. Обърна се и й хвърли поглед през рамо.
Самобичуваше се.
Но въпреки това се върна и й подаде ръка. Тя го изгледа с презрение. Не посмя да го докосне.
- Не ми трябва помощта ти - каза му.
О да, разбира се, че не ти трябва. Затова пъшкаш все едно....кхъм...дишаш доста шумничко.
Радваше се, че Моргана не може да чуе мислите му в онзи момент.
- Ти си най-големият инат, който съм срещал - каза той, но толкова тихо, че сякаш говореше на себе си и без да я пита отново просто приклекна леко, хвана я за талията и я вдигна. Ако не друго, беше лека като перце и за него не представляваше никаква трудност да я преметне през рамото си.
Писъкът й наруши тишината в гората.
- Наистина ли, Моргана? Наистина ли искаш цялото кралство да разбере, че си в гората? С мен? По това време? - Тя не отговори. И за двамата беше ясно какво щяха да си помислят хората, предвид славата на Хенри. - Така си и знаех.
До замъка не оставаше още много. Нямаше да му пречи да я поноси.

Не знаеше поради каква причина всичко това трябваше да й се случва. Беше наистина много странно. Всичко, което изобщо ставаше ... като се имаше предвид, че за първи път беше стояла до толкова късно някъде .. извън двореца, на открито .. особено в гората, където беше наистина особено странно. Не можеше да повярва, че се беше домъкнала на това място, което не й беше особено приятно поради ред причини, които със сигурност бяха основателни, и не породени от лигавщината на една принцеса .. много неща наистина не бяха никак приятни, но ако трябваше да се спираме на тях, ще си изгубим времето ...
И толкова пъти повтори на този човек, че не искаше нищо от него. Да, не беше добре .. падна .. стана й лошо .. зави й се свят .. почти припадна, но щеше да се изправи след някоя и друга минута .. щеше да го потърси, а а ко не го откриеше просто щеше да продължи нанякъде и все да намери начин да излезе .. освен това се изсветляваше. Всичко беше наред вече.
Само че щеше да е по - лесно за нея да го остави да й помогне .. предивид думите му, които бяха абсолютно верни. И наситина просто нямаше какво да каже за тях повече. Не можеше да се успорват. Освен това за нея беше плюс това, че нямаше да върви .. нямаше да може и крачка повече.
- Свали ме долу - каза въпрки всичко. - Само ще се подпирам на теб - каза след няколко секунди.
Малко я смущаваше мисълта да усеща допира на тялото му толкова много. Поне ако вървеше нямаше да е чак толкова. Беше скапана, но достатъчно инатлива, за да получи това, което искаше .. а ако не го получеше, просто щеше да си го вземе .. в случая щеше да предприеме някое и друго действие срещу Хенри.
- Колко още ни остава до двореца? - попита. Защото ако не оставаше много, за нея наистина това, което си мислеше да направи, нямаше да представлява, каквато и да е била пречка.
Очите й за момент срещнаха неговите, после обаче ги отмести и сякаш с последни сили преметна краката си и скочи от ръцете му.
- Хайде - каза, като се подпря за рамото му.
След това го побутна леко, за да разбере, че тя имаше намерение да върви още .. дори въпросът й за разтоянието, което ги делеше, беше абсолютно безсмислен, но добре, че го зададе. Само се надяваше наситина да не беше много далеч, което щеше да е огромна пречка за нея и краката й, които вече със сигурност бщха разранени. Не беше паднала само веднъж, че да се чудеше .. и малкото спъване можеше да донесе сериозни щети .. винаги зависеше къде падаш. А тя, за щастие, никога не падаше зле, но вече толкова пъти .. къде по своя .. къде по чужда вина.
- И внимавай.
Каза го така сякаш той беше този, който не беше добре. Загрижено, мило, както винаги си говореше. Истината беше, че Хенри беше .. почти, а може би единствения човек, към когото не можеше да има това отношение. И наистина нямаше представа защо. Не го мразеше .. за нея това чувство беше много странно и недостижимо. Може би имаше много по - различна причина, поради която се държеше така с него .. защото ако погледнехме другите .. като брат й, като Александър .. ще стигнем до заключението, че наистина има нещо в самия Хенри, което я провокираше да се държи така. Може би усещаше чувствата му и по някакъв начин се опитваше да ги смаже. Сякаш беше някаква защитна реакция. Сякаш не искаше да му дава надежди. Но дълбоко в себе си наситина се радваше на компанията му и това дълбоко я възмущаваше. Сякаш искаше сама себе си да откаже от това. Затова склони да приеме предложението за брат си, мислейки си, че това може би щеше да свърши работа. Но в същото време се чувстваше като един огромен егоист, което я караше да се чувства наистина зле. Чусвтавше се така сякаш съсипваше всичко, за да съсипе нещо друго, което може би нямаше как да стане.