Площадът пред Кралството.

Деня   бе  от онези, в които меланхолията те обгръщаше изцяло. А на Анабели й бе писнало да седи затворена в този замък, просто нервите й не издържаха и имаше нужда да излезне, опита се да открие Макс, за да го помоли да излезне с нея, но това се овенча  без успех, за това слагайки наметалото на себе си и опитвайки се максимално да скрие лицето си, Анабел мина през по - голямата част от стражи, не веднъж се бе измъквала така. Имаше нужда да помисли, да избистри съзнанието си, а това нямаше да стане ако бе заобиколена от куп придворни дами или някой друг паж.
А може би, стана и по- добре, че не откри и Макс, защото тогава със сигурност нямаше да успее да помисли над всичко, което се бе случило. Малка част от нея мразеше, това което бе направил Артур, защо му трябваше да се меша в нечий брак, а още по - малко да го урежда... Не трябваше да се чувства така нали? Все пак знаеше, че рано или късно, Макс сам щеше да вземе това решение и тя трябваше да се примири с това, защото двамта нямаше да могат да са заедно както преди така или иначе. Така или иначе бяха загубили по - голяма част от това, което имаха преди, сега им бяха останали само откраднатите срещи и това, че сърцата им принадлежха едно на друго. Но факт бе, че сега и двамта бяха обвързани с някой друг, ревността в нея нарастваше всеки път, когато го забележише с нея, сега  вече знаеше как се бе чувствал той, когато я виждаше с Артур..
Анабел вървеше надолу по склона , който слизаше в центъра? Да в центъра на Камелот, мислеше си да се разходи поне за малко сред хората, както правеха с Макс, когато все още съдбата на Ана не ги бе застигнала. Брюнетката тръсна глава, опитвайки се просто дори за момент да не мисли за него, но това беше нещо, което простоот само себе си не желаеше да се получи.
Бе толкова вглъбена в мислитв си, че просто не усети в кой момент точно, тялото й се сблъска с нечие друго, а в мига преди да се срещне отблизо със земята нечии ръце я притиснаха към силно топло тяло.
За миг се замисли дали не бе срещала този мъж и друг път, но спомените не изплуваха на повърхноста, но в следващия момент бе пусната, а преди той да се отдалечи Ана постави ръка на рамото му, за да го спре и да го накара да се обърне.
-Аз.. благодаря Ви Сър.- започна тя, като лека усмивка се появи на лицето й, ма й изглеждаше познат, но все пак й бе трудно да се сети от късе точно

В началото Анабел не знаеше как трябва да реагира на това, бе забравила колко защитнически настроен можеше да бъде Даре спрямо Макс. А и бе забравила колко трудно можеше да проведе разговор с него без да се разгневи.
- Не Макс не си го е слагал пак където не трябва, той не е спирал да си го слага там(хд). Не сме се раздеряли от онзи ден Даре, въпреки, че ме омъжиха за Краля- е това си беше чистата истина и тя не смяташе да го лъже.
Нистина успяваше да изопачи нещата, но Ана никога нямаше да предпочете Артур пред Макс дори това да й костваше главата.
- Знаеш, че бих умряла за него. Не съм глупава, за да застана на неправилната страна. Макс е добре сигурно се подготвя за някой от турнирите. Не знеш, колко добър е станал в това и ти определено му липсваше.- опитваше дагоумилостиви да го накаря да се успокой защото не искаше по погрешка да изгубе хубавата си главица, нали?
- Даре...никога не е било въпрос самодо това да спим заедно. След като ти изчезна с Макс бяхме на път да се оженим когато Артур сервира на родителите ми, че последното желание на баща му е било да се ожени за мен.. тогава всичко пропадна и ние бяхме принудени да започнем да се крием - може би щеше да разбере когато знаеше цялата история? Да нямаше да е лошо давиди какво бе пропуснал. Но въпреки това Анабел се радваше да говиди, защото както винаги се появяваше когато Макс имаше най- силна нужда от него.