Анатомия на нощта

Бурният ятър ме шибаше яростно, хапеше жестоко с ледените си зъби, а аз знаех, че ако до три дни не съгледаме суша, всички ще измрем. Прекалено много смърт видяхме през това плаване. Аз съм лоцман на една мъртва флотилия. От 50 души екипаж, останаха едва 15, но само 10 са в състояние да се движат - останалите са по-скоро мъртви, от колкото живи, включително и капитанът. Нито троха за ядене, а малкото вода, която ни остана, е възсолена и зеленясала.
Казвам се Амир Нур Ал-Обаиди и бях сам на палубата, ако не се броеше наблюдателят на бушприта - немият рибар Саламон, сгушил се в подветрената страна, вперил поглед в морето.
Корабът се килна от внезапно връхлетялата буря и Амир Нур се вкопчи в облегалката на стола, закрепен на квартердека близо до кормилото, като го изчака да се изправи отново със зловещо скърцане на гредите.
Тримачтовият търговски и боен кораб с водоизместимост двеста и шестдесет тона се носеше вече безбожно много време по вълните към новия им живот. Вече година и половина Персия беше във война. Година и половина от както бяхме напуснали дома си, от както халифът Насари беше убит, от както бяхме изгубили Арван и Таб - не просто смели войни, но и верни приятели. След смъртта на Таб, грижите за бъдещата му годеница - принцесата на Персия Енерис - паднаха върху мен. Щях да излъжа, ако кажех, че тези грижи представляват някаква тежест. Тя беше рубинът в короната, най-изящното същество, което нашият Бог беше създал. Когато войната започна Насари ми я беше поверил. Искаше да запази нея повече от престола. И макар че загуби властта, успя да спаси живота й. Бягството ни вървеше по план. Единствено загубата на приятелите ни ни беше свалила духом. Но сега и умората от дългото пътуване ни поваляше бавно.
Скорбутът причинваше ужасни неща, знаете ли? Размърдах се в стола си - днес тялото ме болеше повече от друг път. По-късметлия бях от останалите. Не. По-предвидлив. Запазих плодовете, които ми се полагаха, докато другите безгрижно ги излапаха. Въпреки предупрежденията ми. Затова сега скорбутът ми беше в по-лека форма. Докато те постоянно имаха кръвоизливи, диария, боляха ги очите, зъбите им се клатеха или бяха напълно изпадали. Защо хората не разбират от дума?
 - Лоцмане - гласът на един от екипажа раздра студената нощ, - Хендрик май умира.
Говореше със завидно спокойствие. Първоначално, смъртта ги паникьосваше, но вече се беше превърнала в част от ежедневието им до такава степен, че хич не ги впечатлваше. Въздъхнах.
 - Поеми руля. Аз ще ида да видя как се справя чуждоземеца.
Не стигнах навреме. Онзи белият, който идваше от далечните земи, към които се бяхме запътили, вече беше ритнал камбаната.
 - Измийте го и го спуснете зад борда - дадох команда. Трупът смърдеше отвратително, а дори не беше почнал да се разлага. Беше от тежките случаи и плуваше в собствените зи нечистотии, затова побързах да се отдалеча от него. В главата ми имаше само една мисъл. Енерис.
 Предпазливо влязох в нейната каюта. Помещението се осветяваше от няколко свещи, а тя самата лежеше неподвижно на най-мекото легло, което бяхме успели да намерим, което все пак не й подхождаше на потеклото. Но тя не се оплакваше. Беше готова на всичко, за да се измъкне. А аз бях готов на всичко, за да я защитя. Но не знаех докога ще успявам. И тя боледуваше. Но не от скорбут като останалите. А от треска. Не беше свикнала на студения климат.
Приближих се към постелята й и приседнах до нея. Пръстите ми се плъзнаха през огнените й коси, разресвайки ги. Тя се събуди от докосването ми и ме погледна. Очите й също бяха зачервени. Беше уморена, а по челото й бяха избили ситни капчици пот.
 - Как се чувстваш? - попитах я.
 - По-добре съм - излъга ме тя. Усмихнах се и се протегнах към близката масичка. В една купа бях заделил плодове за нея. Това беше единственито, с което разполагахме и което я държеше жива. От няколко дни й преотстъпвах и своята дажба.
 - Всичко ще бъде наред скоро. Обещавам - и аз излъгах.

******************************************************
Няколко дни по-късно видяхме суша. Бяхме на ръба на силите си, но успяхме да закараме кораба до брега и да стъпим на твърда земя, каквато не бяхме виждали от прекалено много време. Камелот не беше лошо място. Там никой не ни познаваше, не ни грозяха опасности. Рядко се задържахме на едно място. Непрестанно пътувахме из земите на кралството. Помагахме на когото можехме, а после отново хващахме пътя.

Добре дошъл ^^