twinkle twinkle little ruby. Ruby.

- Обичам те, Ерис! - усети целувката на майка си върху кожата си и се усмихна през сълзи. Знаеше, че повече нямаше да я види, както и следващия изгрев, защото въпреки помощта на Нур. Знаеше, че той нямаше да даде нищо да ь се случи, защото беше верен на семейството ѝ от дълго време и нямаше да предаде доверието на баща ѝ, но той все пак си оставаше просто човек, а какъв шанс имаха те двамата срещу войските избиващи десетки. Щеше да е цяло чудо въобще да се измъкнат, а какво оставаше да избягат, да оцелеят и да се укрият някъде сполучливо.
- Тръгвай! - избута я майка ѝ, а Нур грабна ръката ѝ и двамата затичаха с всички сили към гората, където щяха да ги чакат още няколко от верните хора на баща ѝ. От тук нататък нейният живот бе в ръцете на тези няколко човека, които се предполагаше, че трябва да я защитят. Ами ако се окажеха предатели? Ами ако някой ги бе подкупил? Ако я убиеха? Ако ги убият преди да са стигнали в гората? Ако стигнеха в гората и там нямаше никой? Ако се събудеше и всичко това се окажеше просто кошмар? Имаше толкова много ''Ако''. Нищо не беше сигурно.

***
- Къде са Арван и Таб? - сърцето биеше яростно в гърдите ѝ, а гняв разяждаше от болка слепоочията ѝ. Чуваше далечните писъци на невинни зад гърба си. Беше ли редно да бяга? Нямаше какво друго да направи, освен баща ѝ все още беше на власт и неговата заповед бе в сила в съзнанието ѝ ''Изчезвай от тук!''. Разбираше ги, те ѝ бяха родители и искаха най-доброто за нея. Искаха поне дъщеря им да оцелее. И тя щеше да ги послуша.
- Къде са! - изкрещя щом не чу отговор. От нея щеше да излезе прекрасен лидер само ако ѝ бяха дали възможност. Ако не беше избягала.
- Не знам. Разделихме се. - процеди се между устните на Дастан - верен, неведнъж доказал се войн от армията на баща ѝ. Арван бе негов брат близнак, а Таб бе бъдещия съпруг на Енерис. Трябваше да са те петимата. Трябваше да избягат заедно, но явно това нямаше да се случи.
- Трябва да стигнем до пристанището. Там ще ни чака рибарски кораб, с който ще избягаме... ако имаме малко късмет. - измънка Бреф. Добре, сега бяха четирима. Тя, Нур, Дастан и Бреф. Можеха да се справят, нали? Бяха достатъчно умели и умни, за да се измъкнат... всички... невредими... можеха да го направят,... нали?

***

Три години. Цели три години. Арван и Таб така и не се бяха появили и най-вероятно никога нямаше да се появят, защото и четиримата знаехме какво се бе случило с тях. Не беше нужно да го изричат, защото и четиримата знаеха отлично отговора.
Камелот не беше никак лошо място. Никой не знаеше нищо за нито един от тях. Можеха спокойно да живеят живота си, да започнат на ново, а след като Енерис видя как могат да помагат на бедните, крадейки от богатите бе напълно решила, че повече не иска никога да се връща в Персия. Не искаше да управлява, нито да търси отмъщение. Приемаше факта, че е жива за втори шанс и тя нямаше да го пропилее.
Четиримата никога не се разделяха. Никога не се задържаха за дълго на едно място. Повечето пъти спяха в някой хан, понякога у добри хора, които ги приемаха. Измислиха си кодови имена, с който да се представят пред богаташите докато ги обираха. Тя беше Рубин. Винаги бе харесвала червения цвят, а освен всичко майка ѝ обичаше така да я нарича.
Нов живот, нови прякори. Може би можеше да се каже, че бяха щастливци.

Добре дошла