It's been so long, I don't remember what okay feels like.

Урвите на прохода приповтаряха тоя див ек на страданията и на стихията, в който се сливаше и шумът на реката. Ненадейно Мери се огледа. Тя едвам сега видя, че е взела отнякъде това дете и го носи, без да знае как. Тя тъкмо сега усети тежестта на това малко творение. Едвам виждаше. Очите я боляха, не беше спала, а от това слънце просто не можеше да види дори къде минава. Не знаеше накъде да върви .. какво да прави. Сложи ръка над очите си, за да скрие за малко слънцето и да прогледне, защото нямаше представа къде се намираше. След време започна да вижда само поле, което я обезкуражаваше. Явно беше в някаква низина, което беше предполагаемо предвид факта на местоположението на селото. Трябваше да побърза, защото не се знаеше на кого щеше да попадне и кой беше по петите й .. а лесно щяха да го открият. Това детенце толкова плачеше ... явно за майка си и не спираше ... беше посиняло от плач. Страхуваше се, че нямаше да му достигне въздух скоро и щеше да умре в ръцете й ... трябваше да направи нещо, защото очевидно то не се уморяваше.
Не знаеше кога в цялата тази суматоха го беше грабнала и понесла със себе си. Спомените й се губеха.
- Хей .. - започна да му говори нещо тихо, като го погали по главицата ... беше толкова горещо. На детето щеше да му стане лошо. Наведе се и го остави за малко на зелената тревица. Скъса роклята си .. половината. Не беше кой знае каква .. чисто синя надолу, нагоре имаше някакви по - интересни завъртулки. Но нямаше значение. Трябваше да защити момиченцето някак. Покри главата му. А то издърпа вече парцала и Мери му се усмихна .. Боже, най - сетне спря да реве. - Браво на тебе - каза и му се засмя.
Едва дишаше .. горкото. Голд изтри сълзите му и отново го взе на ръце. Беше толкова малко, че сигурно все още не можеше да ходи. Но както и да е. Трябваше да продължи пътя си. Не можеше да спре сега. Трябваше да намери краля и да говори с него за това, което се беше случило в селото. Той беше единствения, който беше способен да направи нещо.
Стана наистина много късно. Момиченцето отново се разплака. Сигурно беше много гладно. Беше малко и трябваше да яде повече. А тя нямаше нищо какво да му даде, защото последното нещо, за което си мислеше, беше какво друго да вземе ... трябваше да вземе само себе си и да помогне, на колкото се може повече хора. Нищо друго нямаше значение в този момент. Не предполагаше, че ще вземе дете със себе си ... трябваше да потърси родителите му. И ако го направеше, щеше да ги набие, задето да си оставили детето. Направо не можеше да повярва как някой е способен на такова нещо. Макар че от една друга гледна точка, нямаше право да ги съди. Нямаше си на идея какво се беше случило с тях, че да са предприели такова решение.
Чу копита. Чу звук от копита. Не знаеше дали да се радва или да се притеснява. Заозърта се. След това забеляза нещо като хралупа, но достатъчно голяма. Запъти се към нея, а след това прибра детето вътре.
- Тихо - каза му. - Тихо - повтори, като му даде брошката, която беше закачена на роклята й, до сърцето, за да има с какво да се занимава, което беше добре, защото чу как плачът му се замени с някаква радост, не я интересуваше защо, но сега трябваше тишина.

Беше се леко разтревожила. Не знаеше как щяха да се развият събитията, но едно беше повече от сигурно. И това беше, че щеше да нападне, ако се наложеше, за да защити както себе си, така и детето, което макар че не беше нейно, беше готова да го защити като свое. То нямаше вина за абсолютно нищо, което се беше случило. Никой нямаше вина всъщност. Всеки гледаше да спаси себе си и това беше напълно разбираемо, от една страна. Дори не искаше да си мисли за това. Не беше дошъл момента, в който да мисли, за каквото и да е било. Имаше много по - важни от това неща точно сега, а тя се беше разсеяла. Беше и доста ядосана, но това не трябваше да има значение. Не трябваше да действа на база емоции, защото можеше да сбърка нещо, а не беше особено препоръчително, когато беше с дете насред нищото и се чувстваше в опасност. Не знаеше как ще се оправи с това дете. Даже не знаеше как да се грижи за него. Нямаше идея какво щеше да прави, но щеше да се научи, нали? Едва ли беше чак толкова трудно.
Видя елена, което донякъде я успокои, защото нямаше хора. Боеше се повече от тях. Човек никога не можеше да бъде сигурен на кого щеше да попадне. А тя беше сама жена. Детето само по себе си не можеше да направи нищо. Освен да пострада и после Мери да се чувства виновна до края на живота си. След това чу обаче друг шум. Много, много тих, но го имаше. Не духаше чак толкова силен вятър, че да заглуши това. Всъщност беше благодарна, че започна, защото тази жега щеше да я умори и не само нея. Всеки, който изобщо беше навън в тази област. Тя лично не можеше да издържа. Може би просто не беше свикнала.
- Какво правиш? - попита тихо, когато усети, че детето започна да удря по кората на дървото с брошката, а след това се засмя, все едно, че правеше нещо кой знае колко хубаво. - Казах ти да стоиш мирно - само че нямаше сили да му вземе играчката .. щеше отново да ревне и да стане още по - зле, а не й се искаше. Предпочиташе да се чувства добре. Така сигурно нямаше да мисли толкова много за глада. Или поне на това се надяваше.
Отново се разсея. Даже не забеляза кога мъжа беше застанал пред тях. Но думите му й вдъхнаха някаква надежда. Защото наистина не знаеше какво щеше да прави с въпроса по храната. А не искаше детето да стои гладно. Тя можеше да не яде с дни. За нея нямаше никакъв проблем, но не беше сигурна, че момиченцето щеше да издържи. Щеше да рискува и да вземе, каквото й се предлагаше. Нямаше избор. И със сигурност трябваше да намери някое село, скоро, за да можеше да се снабди с храна, може би кон, може би дори да останеше там, даже нова дреха щеше да й трябва. Както и да е. Щеше да помисли после.
- Благодаря - каза простичко.
Наистина не смяташе да отказва, защото не трябваше да го прави. Не знаеше къде точно беше и кога щеше да отиде някъде, защото се чувстваше така, сякаш беше никъде. Не й беше позната тази местност. Взе млякото и даде на детето, колкото сметна за достатъчно.
- Откъде идвате? - попита междувременно, защото й трябваше малко информация за където беше в момента и за да знае накъде да върви.

"Много, много далеч" не й вършеше особено добра работа. Но нищо. Не трябваше да се отчайва. Не можеше. Все някак щеше да намери някакъв път. Щеше да повърви още ден, два. Щеше да измъчи леко детето, но така щеше да се получи, а и не се знаеше ... късметът можеше скоро да им се усмихне и да не се налага никого да се измъчва. Не беше човек, който беше склонен бързо и лесно да губи надежда. Вярваше, че щеше да успее и тази идея я буташе напред, даваше й шанс хем да помечтае, хем да не се чувства сразена от това, че следва неуспех. Не обичаше да мисли за него. Винаги гледаше на нещата от добрата гледна точка. Затова успяваше да преживява някак всичко, което й се доставяше. Добро ли, зло ли. Все се справяше, но нямаше да може, без в главата й да вирееше идеята, че винаги имаше начин, просто трябваше човек да полага усилия и всичко винаги можеше да бъде наред.
Леко се стресна от думите му. Присви очи. Мъжът беше доста висок и тя не можеше да види почти нищо, но все пак остана зад гърба му.
- Какво беше това? - попита, като погледна към хълма.
Но там нямаше нищо. Явно някаква фалшива тревога или пък отминала такава.
- Ами аз - чу как детето явно се разтрои и се разплака. - Ние имахме интересно преживяване - каза и пресегна, за да го прегърне.
Не че щеше да направи нещо. То плачеше за майка си, със сигурност. Мери не можеше да направи кой знае какво за него, но това беше положението. Щяха да се изтърпят. Не се знаеше. Можеше да се наложи и да живеят заедно за доста дълго време.
- Имаше някакво нападение в селото, от което дойдохме. И беше неприятно - отговори и погали главичката на детето.

Чувстваше се донякъде в безопасност, но не знаеше какво щеше да ги сполети. Явно бяха попаднали на точния човек и в точното време... особено след като щеше да ги води в някое село. Можеше само да благодари, че това се случваше, но не можеше и да бъде сигурна. Все пак човек не трябваше да съди по една простичка постъпка. Човек винаги трябваше да е на щрек, защото не се знаеше какво кога можеше да се случи. Може би цялото това приключение днес й беше промило мозъка, защото не знаеше даже какво да си мисли, а беше вървяла толкова много време. Досега не изпитваше кой знае каква болка, но вече едва усещаше краката си и щеше да се згромоли от тежестта на детето, което никак не беше тежко, но болката в краката й сякаш беше много по - силна и скоро щеше да се предаде ... което пък беше недопустимо. Щеше да се оправи. Не беше време да се предава.
Добре, че поне спря да плаче, защото наистина се беше уморила и да го слуша, към което сочеха ударите, които се нанасяха на главата й. А болката беше наистина много силна. Но нищо. И това щеше да мине. Щеше да се оправи. Всичко щеше да се нареди.
Въпреки всичко, от което тялото й изключително много се оплакваше, Мери намери сили да се усмихне. А така всичко не само изглеждаше, но и беше много по - добре от преди малко. Много мразеше да гледа хората нещастни, а наистина онзи плач, който вече остана в миналото, но сигурно щеше да просъществува в бъдещето, много я натъжаваше освен че и натоварваше.
- Мисля, че Вас харесва повече - каза, като леко се засмя.
И в действителност беше така. Тя нямаше идея как да се оправя с толкова малки деца. Досега не й се беше случвало. А и да беше, не си спомняше.
- Далече ли е то? - попита, тъй като този въпрос живо я вълнуваше.