Strong people don't put others down... They lift them up.

Mery Gold - 25 - Lady - Tamsin Egerton

... с една толкова слаба и нерешителна жена не можеше да се разглежда толкова сериозен въпрос ...
- Повикайте съпруга си - рече Мери, когато видя, че жената пред нея не можеше да вземе толкова важно решение.
Не я винеше. Тя беше толкова невинна, толкова нежна .. през ума й със сигурност не беше минавала такава мисъл никога, но те трябваше да се вземат в ръце и да защитят себе си и семействата си. А нямаше нищо по - важно от това сега. Трябваше да защитят селото си, за да не пострадат хора ... о, не си мислете .. наистина. Знам какво си помислихте. Не. Мери нямаше нищо общо с това село. Просто беше наминала, за да поговори с един хора, за да им даде земя за обработка, която имаше тук. Трябваше отнякъде да намери средства и да започне да изплаща дълговете, които беше оставил баща й след смъртта си. Но сега не можеше да мисли за това. Имаше по - важна мисия и тя беше да изтегли оттук, колкото се може повече хора, трябваше да ги спаси.
Нападаха ги. Борбата беше много нечестна. Те не бяха подготвени. Всички бягаха.. кой накъдето можеше. Никой не се съпротивляваше и нямаше как да го стори. Беше невъзможно да се изправи човек пред тези сили, които хвърляха вещиците над селото ... трябваше да се свърже с краля, за да можеше да спре цялата тази лудост. Вещиците щяха да съсипят мястото .. щяха да го изгорят ... това бунт ли беше? Не можеше да застане срещу него сама. Щеше да е безумно и безобразно. Щеше да умре. Трябваше да говори с краля и това беше единствената мисъл, която минаваше през главата й в момента. Трябваше да върви и да побърза.
- Да?
-Бягайте! - рече Мери и погледна към вече горящата къща през малкото прозорче. - Бързо!
Нямаше време да обяснява. Видя как онази жена най - сетне послуша Голд и тръгна да събира някакви вещи.
- Зарежете всичко! - изкрещя русокоската .. как можеше да мисли за вещите си сега? Нямаше време .. трябваше да се спасяват.
Жената потрепна, изплаши се и изпусна нещата, които беше взела в шепите си. И добре че ... иначе нямаше кой да носи детето им. Тя се сети за него, върна се в стаята, взе го и излезе бързо по заръка на Мери, която постоянно ги буташе да излизат.
Тълпата я побутна напред и тя тръгна заедно с тях надолу.

... страхът прави сърцето жестоко, той е най - висшата и безобразна форма на егоизма ...
По пътя Мери се сблъска с какви ли не хора ... бабички, млади момичета, малки дечица, които бяха държани от майките си или пък тичаха подире им. А на всяка стъпка сцените на ужаса ставаха по - поразителни и по - чести. При един завой на урвата тя се спрепна в едно момиченце, което, сломено от тичане, обезумяло от страх и кърваво, беше паднало в реката, пищеше за помощ. Малко по - надолу имаше едно дете пеленаче, присиняло от плач за майка си, която го оставила, навярно за да й олекне в бягането .. Баби, мъже, жени прескачаха това мъниче, но никой не виждаше и не чуваше. Голд машинално се наведи и грабна детето в обятията си.
Тълпата я дърпаше със себе си, а тя едва едва се сдържаше да не падне, защото тласъкът беше наистина много силен. Но се държеше здраво на крака ... не знаеше какво щеше да последва... какво щеше да се случи ... трябваше да внимава .. трябваше да отиде и да се види с краля.