Пътят към горите някъде около селото

Мрън, мрън , мрън намери си кон , трябва ти човек с който да отидеш. И отново мрън, мрън мрън без тези две неща няма да те пусна на мисията ти. И пак и пак всеки божи ден едно и също. По някога Кралят можеше да докара дори една северняшка жена до лудост. Цялото това мрънкане за шепа магове , които умираха от един кинжал в врата. Ще кажеш , че отиваше да лов за дракони цялата тази разправия по-рано и беше взела здравето. Вярно е ,че я набиха леко, но това нямаше голямо значение. И не изглеждаше така сякаш лицето и беше обезобразено. Тогава проблеми нямаше, не че и това имаше значение. Всичко беше наред докато бе жива , но ето още едно нещо което нямаше значение. Стига да се издигне в небесата на гърбът на валкириите и да отиде в Валхала, всичко щеше да бъде наред. Определено хората на този свят , както ги наричаха всички онези пътешественици, бяха различни.
Страхуваха се от смъртта , лесно измръзваха, някой не можеха да се бият , бяха ниски и слаби. Ето защо и умираха толкова лесно. Но въпреки това земята им беше богата, можеха да се изхранват без проблем и не им се налагаше да воюват заради гладът. Нямаше нищо по-страшно от това да не можеш да се изхранваш. Гладът можеше да унищожи всеки психически и физически. Като човек , който бе прекарал седем дена без да сложи и залък в устата си Лагерта добре знаеше този проблем. Слънцето беше топло и въпреки това всичките онези студени планини и гори. Колибата и фермата в която беше сам самичка и липсваха. Понякога дори наковалнята и чукът и липсваха. А да не говорим за звуковете излизащи от дълбините на моретата.
Тихите стъпки на Лагерта отекваха по прашната пътека. Русокосата жена държеше една кошница в ръката си. Косите и бяха къдрави и спуснати по едрите рамене скрити под вълчата кожа. Сините и очи бавно се разхождаха из храстите. Трябваше да събере малко плодове , инстинктите и я водеха прекалено силно. Въпреки времето прекарано на това място , все още ловуваше храната си. Дървеният лък лежащ на гърбът и подсказваше , че наистина е дошла за лов. Тя бавно спря като тихо се предвижи до един храст. Свали лъкът и бавно изкара една стрела . Мечът който висеше на кръста и , сега докосна земята. Тя бавно сложи стрелата на стечивата и я опъна , затвори око усмихвайки се. В далечината един голям елен пасеше трева.
-Здравей...красавецо...