A knight, a witch and a dragon. Becoming a legend or.. something else..

''Гората.
Гората, малка моя, е мястото където всичко е чисто. Няма титли, няма дами. Там всичко е такова каквото го виждаш. Можеш да умреш, можеш да се преродиш, но винаги ще е специално, защото гората... тя има силата на всеки един звяр и чистотата на благородните елени. Докато си в гората ще си най-спокойна. Там е мястото ти. Там е връзката ти. И там ще си най-силна. Запомни, Мануел. Гората. Ти си част от нея и тя е част от теб. Там си в безопасност.''
Майка ѝ бе наистина отдадена на природата. Дори понякога прекалено. Първият път, когато Ману се изгуби в селото бе именно заради майка ѝ. Бяха заедно. Малкото момиче стискаше уверено майка си за ръката, но изведнъж възрастната жена я пусна и хукна на някъде. Ману цял ден се скиташе из селото изплашена, трепереща и с обляно от сълзи лице. Не смееше да помоли за помощ, защото всички изглеждаха така страшни в очите ѝ. Слънцето залезе и сенки почнаха да се разхождат навсякъде около нея. Тогава сякаш беше готова да крещи от страх, само за да не чува погребващата тишина. И тогава видя пеперуда. Малка, светеща в тъмното. Следваше светещото същество, като мислеше, че ще я отведе до вкъщи, защото майка ѝ не веднъж ѝ казваше, че инстинктите ни се явяват по различен начин всеки път. Можехме веднъж да ги видим, друг път не. Понякога са от плът и кръв, а друг път са като привидения, а понякога дори нямат плътност, а са чувства. Но онази вечер не стигна до вкъщи, а до гората. Майка ѝ беше някъде сред дърветата придържаща нещо пухкаво в ръцете си, а щом детето се приближи видя очертания на вълк. Беше мъртъв. И ако майка ѝ я нямаше тя все още щеше да вижда вълка като само един вълк, а не като прокълнато дете, станало жертва на ядосана вещица, а малко по-късно отстреляно като дивеч. Майка ѝ нежно целуна меката козина, така както целуваше собствената си дъщеря.
И тогава видя онази синя светлина, която напусна трупа.
Енергия.
Ужасяващ писък.
Гласът я изтръгна от спомените ѝ и тя рязко се изправи от дънера на който беше седнала. Чу отново писъка и този път без да се колебае тръгна по посока селото. Тичаше колкото я държат краката.
Дракон!
Какво, по дяволите, правеше този дракон в селото?! Не би трябвало да има въобще дракон толкова близо. Как го беше пропуснала?
Преди да предприеме каквито и да било действия очите ѝ се фокусираха върху мъжката фигура пред внушителното създание. Какво правеше този човек?! Да не се мислеше за безсмъртен?! Защо си играеше с живота. Нима не го ценеше достатъчно. Нима не се харесваше цял и бе решил да си играе на рицар. Дори рицарите не можеха да направят много пред един дракон.
И все пак, след малко дракона бе сразен. Нямаше представа как да реагира. Един обикновен човек победи дракон. Без ризница, без каквото и да било специално облекло. Само с един меч. Нямаше как да е само човек. Може би имаше вещерски корени или над него имаше някаква магия, която му дава допълнителн късмет или го правеше по-силен. Не можеше един обикновен мъж да се изправи пред така сила и не просто да устои, но и да я победи.
Синя светлина.
Умираше. Очевидно беше зле ранен. Момичето се затича към мъжа. Леко го побутна.
- Хей! Хей! Свести се!
Побързай, Ману. Човека ще умре. - каза си наум подканвайки себе си.

Отвори очи. Тя можеше да си отдъхне. Беше малко изтощена. Вече цял един ден седеше покрай него и чакаше да се събуди. Изгарянията бяха лоши и, за да ги излекува използва повечето си енергия. Раните бяха започнали да се затварят, а изгореното вече почти беше изчезнало и ако имаше още малко магия в себе си щеше да е изчезнало, но тя просто нямаше сили за това. Трябваше да легне да спи, защото се чувстваше толкова слаба.
- Най-сетне. Знаеш ли от колко време чакам да се събудиш! - започна да му се кара. Всъщност сега ѝ изглеждаше познат от някъде. Може би го бе виждала някъде.
Бяха в малка къща в гората. Майка ѝ бе намерила това приятно място и двете идваха тук когато имаха нужда. В случая това беше най-близкото, безопасно място, което бе намерила. Беше топло и доста светло. Беше го настанила в единственото легло в малката къщурка. Бе свалила дрехите му, защото нямаше как да го излекува иначе. Заключи меча му в един от гардеробите. Нямаше представа какво щеше да направи той като се събуди, нямаше да рискува да има оръжие под ръка. Преди всичко, трябваше да мисли и за собствената си безопасност.
- Ето, пий. - подаде му метална чаша с една от отварите, които майка ѝ бе казала, че помагат за по-бързо възстановяване. Щеше да му даде малко повече сили.

Да, той определено не беше с всичкия си. Тя се притесняваше, че може да се окаже някой луд, да стане от леглото и да я нападне или нещо подобно, но явно беше къде къде ... по-... странно. Не само, че не започна да я напада, но първоначално реши, че е в Рая. Имаше логика, защото последния му спомен бе как се бие с дракон и губи съзнание. Съвсем основателно реши, че е мъртъв, но не това породи неистово желание у нея да го халоса с тигана от кухнята.
Първо, той я познаваше. Познаваше Макс, което показваше, че може би не бе чак толкова опасен за колкото го бе мислила. Всъщност, дори май си го спомни. Може би го бе мяркала няколко пъти около Макс. Надяваше се, че си бяха приятели с момчето, а не смъртни врагове, но нежността с която произнесе името му показваше, че държи на него. Явно нямаше от какво да се притеснява. Наистина нямаше да се тревожи и щеше да остави мислите си с тигана на страна, ако не бе казал, само секунди след това, ''Ти си вещица...''. Зениците ѝ с разшитиха от страх. И това водеше до проблем номер две.
Той знаеше, че тя е вещица! Това не беше никак добре. Дори след всичко, което започна да дрънка след това мислите на момичето бяха приковани в тези думи. Той знаеше, че тя е вещица. От къде знаеше? Макс също ли знаеше? Дали ако не знаеше, този тук щеше да му каже? Всъщност Дариус наистина ли знаеше, че тя е вещица или както преди малко бе говорил за Рая и Ада, така и сега не бе много обеден в казаното? Имаше ли повод тя да се страхува? Все пак той беше убил дракон, какво щеше да му попречи да убие и нея. Макар че, магичните същества бяха много по-различни от вещиците, защото също както хора и животни, вещиците притежаваха нещо, което едно същество няма как да има, поне в повечето случаи, - разум. Но това не бе проблема сега.
След всичко, което каза, което за Ману изглеждаше така объркано и несвързано, той сложи ръка на лицето ѝ и каза името ѝ. Инстинктивно се отдръпна назад, защото това беше напълно непознат и можеше да направи всичко, а след това той просто припадна.
Отново!
Така, имаше краткото време да обобщи всичко в главата си. Дори да бе приятел на Макс това не ѝ гарантираше безопасност. Той беше убил дракон, което колкото впечатляващо, толкова и плашещо бе в съзнанието ѝ. Знаеше името ѝ. Искаше меча си, което бе една голяма удивителна в съзнанието ѝ. Казваше се Дариус и изглеждаше по-голям от нея.
Той отвори очи отново.
Този път в ръката ѝ имаше нож, който бе насочила към мъжа. Нямаше да му се довери просто така. Ако майка ѝ дойдеше и разбереше, че този тук знае, че Ману е вещица, щеше да събере багажа и да се изнесат някъде далеч от Камелот и двете, а Мануела не искаше да изоставя приятелите си. Затова трябваше да разбере какво знаеше този тук, от кой го знаеше и да го принуди да не казва на никого.
- Меча ти е безопасност. Скрит е, за всеки случай. Ти си в къща в гората, наоколо няма жива душа, затова не се опитвай да правиш никави глупави действия, защото няма да се поколебая да ползвам ножа.- каза насочвайки кухненския нож в ръцете си към него. Беше ѝ толкова не естествено да се защитава на нещо толкова битово. Нейната сила беше в нематериалните неща. Например огъня. Много по-добре за нея бе да го изгори жив отколкото да го наръга ако нещо се обърка.
- Първо, откъде знаеш че съм вещица? Кой ти каза? Кой знае? Макс знае ли? - изстреля въпросите си един след друг нетърпеливо.
- И второ, на кого ще кажеш? - присви очи и доближи ножа до него. Нямаше намерение да го наранява. Дори нямаше представа какво прави с този нож в ръка, но така изглеждаше по-опасна и се надяваше да го уплаши.

Можеше да му вярва? Предполагаше. Взе ножа от ръцете ѝ и не го заби в гърлото ѝ. Явно нямаше за цел да я убива... все още. Все още го гледаше невярващо с очи.
Значи все пак, той наистина имал нещо в себе си. Нямаше как да описва всичко това така добре, ако не го бе виждал и изпитвал лично. Щом имаше нещо не толкова човешко в него значи трябваше поне да се опита да му вярва. Майка ѝ казваше, че трябва да вярваш на своите.
Въздъхна отказвайки се от бойната си готовност. Всъщност, липсваха ѝ бойни умения и дори да имаше нож в себе си едва ли щеше да направи много. Освен това, не беше такава. Да рита задници. Предпочиташе грацията на магията. Беше като изкуство. Пък и, този тук определено беше добър в боя. Сигурно можеше да я обезвреди и да я притисне в ъгъла напълно без проблем, а тя дори нямаше да има време да осъзнае какво се случва, нито да направи каквото и да било по въпроса. Ако не внимаваше можеше да се окаже без глава на следващия ден.
Все още недоверчиво гледаше към мъжа. Нямаше да го изпусне от поглед. Дори за секунда.
Отвори близкия гардероб. Извади меча. Леко го дръпна от ножницата, само колкото да види новото изображение, което сякаш беше гравирано върху метала. Малка екстра след като заключи дракона в меча. Нямаше представа защо го беше направила. Може би защото беше изумена от стореното от него. Погледна отново към Дариус недоверчиво и му подаде меча.
- Ето, но внимавай. Държа те под око. - предупреди посочвайки с пръст сякаш се караше на малко дете, което смята да изяде всички бисквити.
След това отново се обърна към гардероба и извади някаква риза и панталони. Тик имаше чувството, че има всякакви дрехи и добре че. Хвърли ги на леглото в краката му.
- Облечи се. Ако някой влезе ще си помисли нещо. Аз... ъм... ще се обърна и няма да гледам. - обърна се с гръб към него, което не знаеше колко добра идея предвид факта, че искаше да го държи под око. Нищо не му пречеше да вземе сега меча и да пререже гърлото ѝ. Освен това, тя го беше съблякла, сега ако бе обърната към него нямаше да види нещо по-различно от онова, което преди това. И все пак, сега той беше буден и щеше да е малко странно.
- Алкохол... не знам дали има. - зачуди се докато все още беше с гръб. Нито тя, нито майка ѝ пиеха. Едва ли имаше алкохол.
- Мога да ти направя чай... от мак. Действа като опият. Може да започнеш да халюцинираш разни неща, но мисля, че ни е свършил. - обичаше да си прави шеги с повечето ѝ ''приятели''. Тук трябваше да добавим, че Ману други приятели освен Ана и Макс нямаше и честно казано не намираше нужда да има.

Не искаше да изглежда толкова слаба, колкото всъщност беше. Използва цялата си енергия, за да го излекува и може би сега щеше да заспи свита на някой стол ако той не се беше събудил, но с него в стаята нямаше как нито да ляга където и да било, нито да затваря очи. Всичко можеше да се случи, още повече като му бе върнала меча.
Никога не подценявай хората.
Отново думи на майка ѝ. Май прекалено много слушаше майка си, не че някога си бе изпатила от това. Всъщност винаги само добро следваше.
- Или трети вариант, ти лежиш, защото беше на път да умреш, а аз не лягам никъде, защото не съм чак толкова уморена. - усмихна се и отиде в кухнята. За едно беше прав. Тя трябваше да му направи нещо за пиене, което ако не да го вдигне от леглото, то поне да му помогне с болката, която със сигурност имаше, и да забърза възстановяването му. Затова сипа още една чаша от течността, която му бе дала преди малко. Върна се с металната чаша в ръка и му я подаде.
- Пий. - очевидно отново бе очаквал алкохол, но и този път щеше да се разочарова. Може би нямаше да е зле да му даде и някакъв алкохол. Все пак човека почти не умря, заслужаваше една чашка. Само че имаше два проблема. Първо, никъде в малката къщичка нямаше какъвто и да било алкохол и второ, което беше и по-важното, алкохола едва ли щеше да се съчетае добре с билките, които му даваше.
- Няма алкохол. Не трябва да пиеш в следващия един месец. Няма да е добра комбинация с отварите, които ти дадох. - отвърна простичко.

Нямаше право да я слага в нейното собствено легло. Беше свикнала да върши всичко сама и подобно отношение, дори и да е защото бе загрижен за благосъстоянието ѝ и физическото ѝ здраве, не можеше да приеме. Тя не бе дете, макар и на шестнадесет. Отдавна бе пропуснала периода, в който някой трябваше да я слага в леглото, да я завива, да ь казва лека нощ, а след това да ѝ чете приказка. Всъщност, в нейния живот, никога не бе имало такова време. Единствено приказките бяха присъствали, но не за принцове и принцеси и подобни безсмислени вълшебства, а за магията, истинските вещици и всякакви ужаси за тела овъглени в пламъци. Майка ѝ не пропускаше възможност да ѝ напомни, че вещиците се горяха на клада, нито изпускаше да ѝ разкаже грозните картинки след изгарянето или пък виковете.  А знаете ли колко хубави приказки бяха тези, когато вещица ти ги разказва и може да ти ги пресъздаде като илюзия. Всяка една подробност. Виковете, изгарящата плът, топлината на пламъците. Трябваше да признае това на майка си - беше много добра с илюзиите. С една дума, Ману имаше великолепно детство.
- Ако исках да легна, щях. Мисля, че ме подценявате. Може да изглеждам младо и глупаво момиче, но не съм. Затова по-добре стойте настрана! Не мога да гарантирам за безопасността ви около мен! Имам проблем с нервите. - беше напълно искрена. Когато беше прекалено развълнувана, ядосана, изненадана, общо взето, която и емоция да ѝ беше в повече неща се подпалваха, на хора изведнъж им ставаше лошо, припадаха, извиваше се вятър. Имаше различни последствия, но имаше достатъчно опит, за да знае, че не бе нищо хубаво. Затова, за негово добро беше да не се доближава прекалено до нея.
Изправи се по най-бързия начин, а след това грубо го сграбчи за ръката и го повлече към леглото. Бутна го безцеремонно и се усмихна престорено мило.
- Ще лежиш, докато дойде майка ми и те погледне. Или поне не спреш да усещаш болка. - майка ѝ щеше да се гордее. Мануела приличаше на истинска лечителка. Студен поглед, сериозно изражение и най-хубавото бе, че знае какво прави.
- Осъзнаваш, че не бива да казваш на никого какво си видял да правя и че въобще съм вещица, нали? Не ме карай да те убивам. Спасяването ти ще е било напразно. - и ако се питаше дали е способна на убийство - и още как. Беше повече от способна. Всъщност вече бе убивала и то именно защото щяха да я издадат. Твоя живот винаги е по-ценен от този на другите.

И тя бе започнала да се пита къде е майка ѝ. Обикновено не отнемаше толкова много време на възрастната жена, за да дойде. За две минути и беше тук, а сега бе минало толкова много време и все още я нямаше. Започваше серизно да се притеснява. Не беше добра в криенето на емоции и затова ясно можеше да си проличи нервността в очите ѝ. Ако нещо се беше случило? Ако майка ѝ имаше нужда от помощ? Тогава какво? Кяк щеше да бъде полезна от тук?
Но майка ѝ ѝ бе казала едно единствено нещо - стой и чакай. Точно това и правеше. Стоеше и чакаше. Ако я бяха хванали и бяха разкрили вещерската ѝ тайна, сега се печеше жива на клада. А Ману дори нямаше да разбере. Дори нямаше как да ѝ помогне.
- Стоя и чакам. - каза с треперещ глас мислите си, а след това се върна в действителността и обърна поглед към госта си.
- Ще дойде. Няма как да не дойде. - звучеше настоятелно сякаш спореха и тя употрито държеше на своето.
- Не мога да те пусна където и да било. Съжалявам, но ще седиш тук до второ нареждане. - въздъхна сякаш бе безпомощна в този момент, а след това се насили да покаже нещо подобно на усмивка на лицето си.
- Поне по-добре ли си? Мога да ти донеса още чай. Ако искаш поспи още малко, за да си починеш.

Не ѝ се разправяше. Наистина нямаше време и сили за това. Все още бе леко изтущена от помощта, която бе оказала. Освен това всеки момент можеше майка ѝ да дойде и като разбереше, че един рицар, който попринцип служи на короната и веднаги би трябвало да ги предаде, се е изнизал просто така знаейки за тях и тайната им, щеше направо, без никакво церемонене, да откъсне главата на любимата си дъщеря. Нищо, че майка ѝ винаги бе изглеждала като мила и слаба жена, беше способна на всичко и именно понеже Ману знаеше какво е това всико се страхуваше още повече. Не искаше да предава доверието на майка си.
- Казах ти, не мога да те пусна. - очевидно трябваше да измисли нещо. Той нямаше намерение да остава, а тя на всяка цена трябваше да изчака майка си, защото можеше да е объркала нещо. Все още беше начинаеща. Съвсем спокойно може да е объркала рецептата за чая и да му бе дала отрова от която щеше да умре до ден. Нямаше да позволк един живот да лежи на съзнанието ѝ.
- Мисля че ми се зави свят. - леко залитна назад подпирайки се на вратата. Сега трябваше и да играе. Не обичаше преструвките, но все някак трябваше да го задържи.
- Лошо ми е. - смръщи лице и затвори очи. Преглътна тежко. Беше рицар, нали? Трябваше да помага. Нямаше да я остави просто така.