The last Lady of the Lake

# име:  Ninian \The lady of the Lake\  # години: 115    # аз съм: Goddess Mistress \магьосница\

Някога Авалон процъфтяваше. Някога ябълковите дървета ограждаха Хълма на Тор като нефритена корона, а каменният кръг се издигаш гордо над перлените мъгли, а хората знаеха, че жриците са там, за да се грижат за тях и да поддържат баланса. Всичко това бе някога. Сетне дойдоха християните с техния мъртъв бог и болезнената нужда да поверяват всичко на неговата воля. Първоначално бяха плаха и помолиха само за подслон. Накрай храмовете на Гластъмбъри изместиха завинаги ябълковите горички. Езерото на Богинята ме омърсено от тяхното "свето кръщение" реликвите ни бяха разграбени и осквернени, а ние верните слуги на богинята прокудени дълбоко в горите на Уелс. Принудени да се крием. Докарани до положение да се боим от собствените си сенки.
Някога много отдавна Аз вървях начело на белтейнските процесии, Аз носех в косите си цветовете на богинята, накичена с корона от еленови рога, с лък в ръце, въплъщение на девствената пролет и плодородната майка земя. Бях млада и наивна и вярвах, че това щастие ще продължи вечно. Тогава избухна войната. Асториус умря и псетата му се сджафкаха за оставения им кокал. Кокали и кръв застлаха земите на Британия. Пред войната всички бяха равни, езичници и християни, мъже и жени, старци и деца. Неспособна да гледам повече, как народа ми измира направих най-страшната грешка в живота си. Доверих се на един самозванец. Помогнах му да завземе престола, надявайки се, че ще върне на народа ми спокойствието. Че ще озапти свещениците и техните богохулни проповеди и ще върне на старата вяра мястото, което и се полагаше по право. Доверих му се и заспах. Заспах сън, на който само една жрица е способна. Тридесет и три години прекарах върху подземния олтар в Тинтагел, докато нещо(или някой) не ме събуди. Отворих очи в свят който не бях сънувала и в най-страшните си кошмари. Вместо да защити народа, мъжът на когото се доверих ги избиваше поголовно. Изтребваше дори невръстни деца стига в тях да забележеше дори и смътен признах, че притежават Дара на Богинята.
Утър Пендрагон наруши своята клетва и щеше да си плати за това. Щях да го накарам да страда, така както той караше да страда моя народ в продължение на Хилядолетия. Храмовете на Гластъмбъри може и да бяха изместили ябълковите горички на Авалон, но аз все още бях Господарка на Езерото. Последната останала жива. И щях да покажа на тези варвари истинският гняв и сила на Богинята майка.