Three things cannot be long hidden: The moon, the sun, the truth.

Леката въздишка изпълнена с живота на хиляди кътчета по света, се прокрадна тихо из зелените корони на дърветата. Тихите стъпки минаващи някак тежко и безшумно по напоената от росата трева, продължаваха да отекват сред огромните дървета. Сребърните очи на мъжът бродеха бавно и спокойно из всичко на около. Спокойствието за пореден път изпълваше душата и съзнанието му. Мълчаливата му фасада сякаш изпъкваше броните , лежащи върху тялото му и създаваше илюзията , че са сребърни. Русата му коса просто се свличаше като поток по раменете му. Андуйл спря за секунда като се огледа беше прекалено тихо дори за гора. Животните се бяха скрили а листата на дърветата мълчаха. Годините прекарани в бродене го бяха научили много неща. Но не само те... историята лежаща зад него беше прекалено обширна. Пътят минат от него бе обсипан с калдъръм и препятствия.
Точно когато смяташе, че всичко бе поело в друга посока след напускането на домът му....сякаш всяка една частица рухна.
Сега беше един от тях...доблестен мъж седнал на кръглата маса. Желанията му бяха доста по-прости. Искаше да се откъсне от сянката на миналото нищо повече. Но явно съдбата и сестрите и бяха решили да го изправят пред поредното изпитание. Русокосият мъж бавно хвана дръжката на мечът си , който лежеше в кожена ножница на кръста му. Бавно замахна в въздуха и продължи тихо , държейки ножницата. Ако имаше създания , които бяха ужасно тихи . Той беше един от тях, да но не...единственото което сега притежаваше бяха спомените.
Мъжът се придвижи като спря зад едно вековно дърво. Гърбът му леко допря кората но броните му не издадоха звук. В родината му ако се откриеш имаше вероятност да умреш. Той бавно вдигна мечът си като погледна острието и по-точно това което се отразяваше в него. Леко присви очи като една усмивка се плъзна по лицето му.
"Виж ти...-помисли си той ."

Ади беше доста притеснена. Никога досега не се беше застоявала толкова дълго на едно място. Но нямаше как да продължи. Лайла не беше добре. Беше паднала на земята и не можеше да помръдне. Ади галеше гривата й и се опитваше да намери решение на проблема й. Не искаше да използва магия за това. Мислеше, че просто на коня му трябваше малко почивка и всичко след това щеше да въде наред. Но вече стояха един час така и нищо не се случваше. Нямаше видими белези от нараняване. Провери навсякъде. Но беше и сигурна, че не трябваше да остават тук повече. Не беше безопасно и за двете им. Трябваше да Тръгнат. При това възможно най - скоро. А Лайла започваше да притваря очите си, което не беше добре. Ади я побутна, за да не заспива .. не можеше да е сигурна дали щеше да се събуди отново. И тази мисъл я накара да се изправи. Покатери се на едно от дърветата и провери дали наоколо имаше някого .. поне се надяваше да не е така. Не можеше да остави нещата така, но не можеше да остави животното.. то беше всичко за нея. Тя не оставяше свои.
Слезе. Огледа се отново и клекна до животното.
- Всичко ще се оправи - каза и го целуна по челото, а след това го прегърна.
Прошепна нещо в ухото на коня, което беше напълно достатъчно, за да го възстанови. Но и напълно достатъчно, за да се разбере каква беше тя в действителност. Обикновено не използваше нагия навън. Никаква. Но сега нямаше избор. Затова провери и искаше да се увери, че всичко беше наред. И че нямаше опасност от това да бъде хваната. Иначе щеше да трябва да бяга, а не обичаше това. Очите й все още светеха, докато не приключи заклинанието, а след това и конят се изправи при това бързо. Сякаш се беше уморил да не прави нищо и беше готов за някой дълъг бег.
И точно тогава, когато тъкмо мислеше да тръгне, светлината се отрази в очите й, а след като изчезна, успя да забележи някакво острие. Стресна се. За момент замръзна. След това бързо се изправи и удари коня, който също се сресна и тръгна на някъде. Не можеше да се крие с него. Освен това винаги можеше да се открият. Тя се обърна по посока обратна на забелязаното и затича, докато не стигна до едно дърво, което беше достатъчно дебело, върху което можеше да се покатери лесно. Не знаеше дали щеше да е незабележима, но короната му изглеждаше достатъчно богата, за да можеше да се скрие в нея.

Нямаше представа, че нещата щяха да се развият така. Но трябваше да предположи. Знаеше, че това, което направи беше грешка и трябваше да се подчини на принципите си, но нямаше сили да остави единственото същество, което беше до нея вече толкова години. Щеше да е такава предателка.. а тя не искаше да става такава. Освен това сърцето й така се свиваше, щеше да страда дълго, ако го беше оставила. Беше непосилно за нея. А и тя все още беше дете. Дори беше невъзможно да загуби точно това в себе си въпреки тежкия живот, който й се наложи да живее.
Който може би сега щеше да й се наложи да спре да живее. А това беше ужасно несправедливо. Тя не беше направила нищо. Наистина. Просто му помогна да продължи. Щеше да го направи, с когото и да е било. Тя не беше лоша. Не използваше магията, за да прави зло. Никога не го беше целяла. Дори не беше учила такава магия, която да съсипваше животи .. въпреки че имаше много причини, поради които да иска да си отмъщава на хората. Тоест .. почти две .. с тази може би три. Майка й и баща й бяха убити заради това, което правеха, заради именно магията. Но тя не протестираше срещу това .. правилата си бяха правила .. само че тя не живееше там, откъдето може би идваше този човек. Тя живееше само в гората. Почти не стъпваше там. Затова не виждаше причина за всичко това.
Имаше много какво да каже в момента, имаше много оправдания, които можеше да изръси .. и всичките минаха през главата й за само няколко секунди или колкото му трябваха, за да стигне до нея. А тя не знаеше какво точно трябваше да направи сега. Никога през живота си не бе попадала в подобна ситуация. Беше наистина много странно. Беше донякъде много интересно за нея. Беше изплашена, разбира се. Беше изплашена още преди да го беше видяла, защото знаеше беше сигурна, че нещо щеше да се обърка. Беше почти сигурна, но сега не можеше нищо да направи. Не можеше да върне времето .. или поне така предполагаше. Досега не беше се замисляла за това ...
Но беше все едно. Сега трябваше да измисли как да се измъкне. Какъв беше смисъла да спасява коня, ако после не можеше да се грижи за него? Какъв щеше да е шанса да срещне някой, който наистина можеше да му помогне, който би го оценил, приютил, гледал.. Щеше да е напразна жертва. Когато усети меча до гърлото си, за момент потръпна, а в същото време се позвдигна леко, колкото да избегне този усет, защото наистина й беше неприятно да си мисли, че сега ще я посекат ... имаше какво да направи, за да се измъкне, но щеше да й е наистина много трудно да го стори.. не искаше да наранява никого, наистина. Никога не беше целяла това. Затова щеше да опита да преговаря, доколкото това беше възможно. Освен това този мъж беше достатъчно добре екипиран и дори и да направеше нещо срещу него, щеше да се възстанови бързо и главата й така или иначе щеше да хвръкне нанякъде.
- М..м..моля те не ме убивай - каза леко, като гласът й наиситна трепереше във всяка една буквичка.
Не познаваше хората съвсем. Не живееше сред тях и нямаше никаква идея какво точно трябваше да направи, за да постигне целите си, но реши, че молбата винаги би могла да свърши някаква работа. Мозъкът й изобщо не фукционираше нормално в момента и каквото и да кажеше, щеше да е продиктувано не от разума, а от страха й, който така или иначе й беше доста в повече в момента. Освен това беше притеснена и й се искаше да се измъкне по - бързо от тази ситуация и да си тръгнеше, ако беше възможно. В което леко се съмняваше повече.
- Аз ... - преглътна. - .. аз ще направя, каквото ми кажеш .. о..о..обещавам - каза и тялото й потрепери цялото.
Погледът й беше вдигнат високо до последно. Така не й се налагаше да гледа меча, защото сигурно щеше да припадне, ако го направеше.

Леката рана, която беше получила, я накара да потръпне, но в същото време да се успокои.. размина се леко .. или поне така си мислеше. Можеше да стане къде, къде по - зле. И сигурно щеше да е доста неприятно за нея. Но поне сега успя да се отпусне. И да си поеме въздух. Вече не стоеше на пръсти, както допреди малко. Сега беше стъпило здраво на земята и погледът й не стоеше толкова високо, колкото допреди малко. Сега се беше леко снижил, колкото да погледне мъжа. След това пък бързо го сведе надолу, защото се почувства неудобно. А и леко я болеше. Само че не каза нищичко. Просто наведе глава, колкото и да прикрие раната, колкото и да я притисне леко, за да не й изтече кръвта, от което се опасяваше .. не знаеше как стоят нещата в тази част на тялото. Затова реши, че това ще бъде най - доброто, което можеше да направи. Освен това наистина искаше да избегне погледа му, с който й се наложи и без друго да се сблъска.
Малко се притесни пък сега .. може би беше казала наистина доста силни думи за възрастта си .. но имаше ли изобр? Имаше .. винаги имаше, но не искаше да прави други избори, защото имаше много идеи, но всичките й се виждаха толкова неподходящи. Всеки на нейно място може би предприел нещо друго, което щеше да го подсигури много повече .. сега тя не беше сигурна, че наистина се е отървала. Но не можеше и да твърди, че не беше доволна от развоя на събитията. Винаги можеше да е и по - зле .. но за това нямаше да мисли сега. Все пак всичко беше наред. Нямаше й нищо. А и сега не се чувтсваше толкова уплашена, колкото когато знаеше, че тези оръжия са близо до нея. И сега бяха, но поне не насочени към нея, което сега беше много по - важното, и й даваше много предимства, които можеше да използва .. като да диша свободно и да не се страхува чак толкова, но не можем да кажем, че напълно този страх бе изчезнал от съзанието й .. беше почти невъзможно да се случи.
И тогава чу някакъв шум.. чуваше тропот, който за момента я накара да се почувства толкова щастлива, но когато вдигна поглед, за да види чий беше, се почувтва още по - ужасно. И освен това изгуби връзката на разговора. Толкова й се искаше да види Лайла в този момент... сега нямаше представа къде е. Не се знаеше в къде е .. тя не можеше да се справи сама. Ами ако нещо й се случеше? Не се знаеше дали щеше да се влоши състоянието й.
- Добре - съгласи се бързо.
Нямаше намерение да не го прави. Все пак каза "всичко". Тя държеше на думата си и никога не забравяше това, което беше обещала. А това беше чисто обещание .. самата тя го каза. Само че не разбираше съвсем думите му .. нямаше и как да ги разбере. Както казахме, тя не беше особено опитна в това да си говори с хората .. и много рядко й се налагаше. Това беше и причината, поради която щеше да й се наложи да зададе въпроси.. не знаеше дали беше в пположение да ги задаваше, но наистина й се стори важно.
- Какво значи това? - попита, без да го поглежда.
По - скоро си гледаше в скъсаната рокля. Освен това й трябваше време, за да събере смелост и да попита, каквото и да е било, защото не беше сигурна, че трябваше да го прави. После вниманието й се върна върху роклята. Ако не беше решила да ходи до селото, нямаше да я и облича. Изигра й много лоша шега. Но нямаше какво да направи повече. Станалото, станалло. Нямаше да й е лесно да спре да мисли за това, но поне щеше да знае, че е жива, което в момента беше наистина много по - важно от всичко останало.
- Тоест .. какво трябва да правя - поясни няколко секунди по - късно, защото й се стори, че не беше задала добре въпроса си.
В същото време погледът й се върна на елена .. трябваше да поиска коня си .. само че не знаеше кога ще е подходящо .. и дали щеше да може.. толкова беше трудно сега. Не беше в положение да иска, каквото и да е било.. вече поиска нещо в замяна на друго такова .. трябваше да създаде условия за нови преговори.