Through love, thorns became roses

عيش وسط ماء دموعها و نار حبه She lives between the water of her tears and the fire of her eyes.

- Знаеш ли какво мразя?
- Какво? - попита Енерис.
- Да спя на земята - отвърна Амир докато събираше дисагите.
- Спокойно. Ако успеем с този удар, довечера ще спим в някоя хубава странноприемница.
- Тези пари не са за нас.
- Знам. Но ще е хубаво да останем живи преди да ги дадем на нуждаещите се.
Амир се усмихна. Не познаваше по-щедър човек от нея. Цялата тази идея за взимане от богатите и даване на бедните беше изцяло нейна. Дори като принцеса не беше толкова щедра. А сега, колкото по-бедно живееше, толкова повече й се искаше да дава на другите. Какъв парадокс, нали?
- Кажи ми пак, какъв беше планът? - попита я. Тайничко се надяваше да я откаже от предприемането на каквито и да било действия докато не се върнеше Браф. Бяха го изпратили да разузнае. Щеше да е жалко да не дочакат завръщането му, рискувайки.
- Дочух в една кръчма, че Кралят ще пътува. Ще мине по главния път. Естествено, ще бъде придружаван от няколко дами. Ненаситно животно - процеди тя през зъби с нескрита ненавист към Артур, който макар и женен, изневеряваше на съпругата си. - Ние ще го очакваме - продължи, - ще плячкосаме каретата.
Амир я погедна критично.
- Дори не си и помисляй да се отказваше или да ме разубеждаваш, Нур! - каза му заповеднически тя и дори размаха пръст пред лицето му. Ето в тази решителност, в този огън в погледа и косите се беше влюбил Амир.
- Както нареди принцесата - отвърна той и вдигна ръце в знак на съгласие. Тя врътна очи от раздразнение. Не обичаше да я наричат така.
Малко по късно двамата се намираха притаили дъх в храстите покрай главния път. Кралската карета с четири коня се зададе в далечината. Движеше се с равномерно темпо. Беше лесна плячка за разбойници като тях двамата.
- По твой сигнал - каза Амир и зачака.

Какво му бе забавното на това да живееш в охолство, без никакви грижи за пари и сигурността на живота ти? Ами нямаше никаква тръпка. И колкото и да не искаше да го признае, онази нощ, когато бягаха от Персия и се молеха да не ги хванат, а след това да правят с тях кой знае какви неща, Енерис усети едно чувство, което страшно много ѝ хареса. Адреналин. Опасност. Каквото и да беше бе незабравимо и от тогава когато правеше нещо рисковано то отново се връщаше. Ето, защо толкова много ѝ харесваше да се вживява в ролята на разбойник, който краде от богатите и дава на бедните. И все пак си оставаше крадец.
Чакаха в храстите. Каретата беше почти пред тях. Изглеждаше странно лесно за ограбване, но явно това бе проблем за който трябваше да се тревожи Артур, а не тя.
Тропота от копита бе болезнено близо и все още не бе момента. Трябваше леко да ги подминат. Ако издадяха силен шум и нападнеха в гръб, щяха да уплашат конете, каретата щеше да спре, а стражите щяха да паднат. Също така щеше да им отнеме малко повече време докато станат и се обърнат, а след това и да намерят целта си, до което не биваше да се стига. Енерис може би можеше да измисля планове, да слухти, но не беше нинджа и нямаш как да избяга особено бързо, а да не говорим, че не можеше и добре да се бие. Все пак бе обучавана за принцеса, а не за главорез.
- Сега! - наду детската свирка и тя сякаш изстена обърквайки конете.
Скочиха иззад храстите. По план тя поемаше кочияша, а след това ако Нур имаше нужда от помощ щеше да се присъедини към него. С едно бързо движение се прехвърли до кочияша. Удари с камъка в ръката си главата му и той моментално загуби съзнание. След това отново скочи от предната част и с усмивка се провикна.
- Нужна ли ти е помощ, Нур? - трима на един. Колкото и добър да бе в боя, това си бе един нечестен боен рунд. Опитваше се да задържи фронта с двама, а третия се прокрадна зад него и извади меча си.
Едно замахване на Енерис и въпросният вече лежеше на земята. Трябваше да благодари на Дастан, че я научи да хвърля като хората. Имаше добър мерник, благодарение на него.
Подпря се на каретата гледайки го как се справя с другите двама. Почука на вратата.
- Запазете спокойствие, това е просто обир. Пригответе бижутата си и парите си. Никой няма да пострада. - каза без да отделя поглед от него, нито да се мести от мястото си.
Не беше истина колко ѝ харесваше това. ''Печеленето'' на пари бе много по-забавно отколкото когато ги имаш на готово. Освен това, в кожени панталони изглеждаше далеч по-добре отколкото в обемна рокля.

- Като ги гледам как се бият, май на тях им трябва помощ - позволи си да се пошегува Амир, когато единият замахна с меча си към главата му. Той обаче очакваше това движение и се отдеъпна леко в страни, което подведе противника му. Мъжът залитна и се просна по лице на земята не особено по рицарски, но какво друго можеше да се очаква от един рицар. Те само лежаха, пиеха и чукаха по цял ден, кичейки се с фалшива слава през останалото време. Бойните им умения бяха ръждиви, но броните им блестяха. Още няколко кръстосвания на оръжията и вторият му противник също беше обезвреден. Не бяха мъртви и нараняванията, които им бяха нанесени, щяха да заздравеят с времето, но точно в момента бяха в безсъзнание.
Амир прибра меча обратно в ножницата си.
- Фасулска работа - каза и се приближи към Енерис. Бяха се минали няколко минути, а от каретата не идваше нито звук. Сигурно си бяха глътнали езиците от страх.

- Ще вляза да проверя - каза тя.
- Не мисля, че това е много добра... - но беше твърде късно. Тя вече беше отворила вратичката на каретата и се беше шмугнала безстрашно вътре. В този момент кочияшът, когото мислеха за припаднал, се свести и подкара каретата.

- Енерис! - извика след нея Амир, но нищо не се случи. - По дяволите! - каза.
Върна се обратно в гората. Трябваше да я спаси. Ритъмът на сърцето му беше по-бърз от преди. Биеше толкова силно, че можеше да чуе туптенето в главата си. По челото му изби пот, която започна се се стича на малки вадички. Тревожеше се.

- Ах, Енерис! Казах ти, че трябваше да изчакаме! - каза си, но не спря да тича. Знаеше по- пряк път, по който отново можеше да излезе пред каретата и да я спре. Кралският път минаваше през гората в един мялък участук и това беше идеалният момент за нападение.

Амир беше на ръба на силите си, но не спираше. Секунда закъснение и шансовете му да я спаси отиваха на нулата. Но не закъсня. Покатери се на едно възвишение точно на време. Видя каретата отдалеч. Щеше да размаже онзи, дръзнал да му я отнеме. Изчака търпеливо, а после се засили и се метна върху покрива, пробивайки дупка в него.

Всичко вървеше по план. Явно наистина двамата с Нур звучаха много страшно, щом хората вътре не искаха да излязат. Боже, благородниците бяха такива страхливци. Сякаш до преди три години не бе от тях. Или баща ѝ и майка ѝ не бяха. И все пак, те никога не бяха благородници в пълния смисъл на думата. Майка ѝ и баща ѝ никога не злоупотребяваха с властта. Да, баща ѝ от време на време привикваше някоя красива, млада дама в покоите си, но това не беше важно, нали? Обичаше майка ѝ и не пропускаше шанс да го покаже, а за това Негово Величество, в Камелот, бе чувала какви ли не неща. Ясно ѝ бе, че може би всичко е само слухове, но за да плъзнат все е имало причина.
Шмугна се бързо в каретата с широка усмивка.
- Здравей. - мъжки глас я върна на земята. Това не беше Краля. Не беше и придворна дама. Пред нея седеше едър мъж, с гъста брада и дълга до раменете, мазна коса. Носеше броня. Такива ли бяха повечето рицари на Негово Величество? Бяха ли чували за лична хигиена или поне този тук. Не изглеждаше особено поддържан.
Сграбчи китката ѝ и преди да се усети каретата беше потеглила.
- Ама ние се движим! - ахна тя. Беше готова да излезе от каретата.
- Как така се движим! - още по-изненадано викна тя. Мъжа очевидно не се интересуваше от нейната изуменост. Придърпа я към себе си. Тя, разбира се нямаше да остави нещата така. Задърпа се, но той беше мъж, а тя жена, тя имаше две фини ръце, а той купчина мускули. Нямаше шанс срещу подобна сила. Усети въжето около китките си, а след това той я хвана за косата карайки я да се успокой. До този момент бе размахвала крака и ръце безпомощно на всички посоки.
- Много си глупава. Това беше капан. Мислехте ли, че толкова лесно се ограбва Негово Величество. Килията няма да ти се отрази зле. - засмя се, а тя побърза и се опита да го изрита между краката, но без успех. Бутна я грубо на седалката срещу себе си и седна.
Не след дълго, от изневиделица, едно голямо нещо падна през покрива на каретата разкъсвайки покрива.
Усмивка изгря на лицето ѝ.
- Нур! - засмя се радостно. Другия рицар беше като зашеметен. И ето, че горкия Нур отново трябваше да я спасява. Ох, само ако беше мислила малко повече, преди да прави каквото и да било. Беше наистина съмнително лесно.

- Абе, селяндур такъв, не са ли те учили да не се закачаш с дами?

Подобието на рицар с разплут под бронята корем и мазна коса, което беше обвило подлите си ръчички около Енерис, изглеждаше повече от шашнато от появата на трети човек. Явно не беше свикнал от небето да падат зашеметяващо мъжествени красавци и да спасяват девойките, до които онзи се е докопал.

"Селяндурът", както Амир го беше определил, се опита да извади оръжието си и да го насочи срещу противника си, но Енерис се мобилизира и го обезоръжи за няколко секунди, а после използва собствения му меч, за да го прикове към седалката. И докато "селяндурът" се опитваше да се освободи, Енерис и Амир нямаха намерение да губят повече време и се опитваха да се измъкнат.

- Прощавай, че си тръгваме така набързо, ама имаме спешна работа - каза Амир, за да го подразни и грабна ръката на принцесата, а после и двамата изскочиха през прозореца на каретата, докато тя все още се движеше. Нур крещеше псувни на смесен персийски и арабски по адрес на селяндура. Претъркулиха се няколко пъти в пепеляка, но бяха съвсем невредими и след секунди бяха на крака и бягаха през гората. Чуха спирането на каретата зад гърбовете си, но не се обърнаха. Явно селяндурът се беше освободил и сега щеше да се бори за малкото си останали чест и достойнство.

- Бягай, Енерис! - извика Амир без да пуска ръката й. Той беше по-бърз от нея и знаеше, че ако я остави, тя ще изостане, затова не можеше да си позволи подобна грешка. Но пък неговото темпо я караше да си оплита краката и на един по-голям склон, тя не издържа и се просна по лице на земята подобно на чувал самоковски компири.

- Ей, добре ли си! - викна Амир и я провери набързо за травми. Видимо й нямаше нищо, но сигурно самочувствието й на бегач беше пострадало. - Ставай, хайде.
- Боли ме, не мога! Ти си виновен, ако не ме беше забързал толкова....
- Аз съм виновен?! - изненадано повтори той. - А- Абе, селяндур такъв, не са ли те учили да не се закачаш с дами?
Подобието на рицар с разплут под бронята корем и мазна коса, което беше обвило подлите си ръчички около Енерис, изглеждаше повече от шашнато от появата на трети човек. Явно не беше свикнал от небето да падат зашеметяващо мъжествени красавци и да спасяват девойките, до които онзи се е докопал.
"Селяндурът", както Амир го беше определил, се опита да извади оръжието си и да го насочи срещу противника си, но Енерис се мобилизира и го обезоръжи за няколко секунди, а после използва собствения му меч, за да го прикове към седалката. И докато "селяндурът" се опитваше да се освободи, Енерис и Амир нямаха намерение да губят повече време и се опитваха да се измъкнат.
- Прощавай, че си тръгваме така набързо, ама имаме спешна работа - каза Амир, за да го подразни и грабна ръката на принцесата, а после и двамата изскочиха през прозореца на каретата, докато тя все още се движеше. Нур крещеше псувни на смесен персийски и арабски по адрес на селяндура. Претъркулиха се няколко пъти в пепеляка, но бяха съвсем невредими и след секунди бяха на крака и бягаха през гората. Чуха спирането на каретата зад гърбовете си, но не се обърнаха. Явно селяндурът се беше освободил и сега щеше да се бори за малкото си останали чест и достойнство.
- Бягай, Енерис! - извика Амир без да пуска ръката й. Той беше по-бърз от нея и знаеше, че ако я остави, тя ще изостане, затова не можеше да си позволи подобна грешка. Но пък неговото темпо я караше да си оплита краката и на един по-голям склон, тя не издържа и се просна по лице на земята подобно на чувал самоковски компири.
- Ей, добре ли си! - викна Амир и я провери набързо за травми. Видимо й нямаше нищо, но сигурно самочувствието й на бегач беше пострадало. - Ставай, хайде.
- Боли ме, не мога! Ти си виновен, ако не ме беше забързал толкова....
- Аз съм виновен?! - изненадано повтори той. - А чия беше идеята да нападнем каретата на краля, която впрочем, ако не си забелязала, дори не е каретата на краля?!
Енерис нямаше време да отговори, защото вече чуваха пръхтенто на селяндура зад себе си. Скоро щеше да ги приближи.
- Ах, беля на главата ми си ти! - измрънка Амир и не мисли много много,а я грабна и понесе на ръце. Затича се с почти същата скорост, с която го правеше и преди. С това темпо несъмено щяха да му се изплъзнат, но той нямяше дя издържи още дълго да я носи. Трябваше да се скрият някъде.
Например в пещерата, която току щи бяха видели.

Добре, може би и тя имаше малко вина. Наистина не трябваше да тръгват сега. Можеха да изчакат Браф. Той определено щеше да знае какво да правят, освен това сигурно бе наясно, че и каретата не бе точно кралска, а капан. А ако имаха такъв ентусиазъм можеха поне да вземат Дастан със себе си. Един човек повече нямаше да им е излишен, но тя, твърдоглавата Енерис, като си наумеше нещо, то непременно трябваше да се случи така както го искаше. Може би вече три години не бе принцеса на нищо, но навиците трудно се забравяха. А сега, заради нейните прибързани решения страдаха те двамата.
Супер, Ерис! Добре се справяш!
Разбира се, нямаше да си признае нищо, защото гордостта не ѝ го позволяваше. Беше достатъчно, че съвестта я гризеше.
- Нямаше да падна, ако не ме беше дърпал. - оплака се тихичко под нос. Ръцете ѝ бяха ожулени, а дрехите ѝ целите бяха в кал. Сега как щеше да се покаже в този вид пред когото и да било? Не можеше така да я затворят в килията?
- Пещера? Ама ти сериозно ли? Ами ако вътре има нещо? Мечка, прилепи... крадци! - да, в пещерата щеше да има крадци - те двамата. Но нямаха по-добра алтернатива, нали? Трябваше да избират между бесило и непозната, тъмна пещера.
- Ако нещо ни се случи, ти си виновен, да знаеш, Нур. - преглътна леко уплашена, когато влязоха в тъмната пещера. Обви едната си ръка около раменете му, с другата стисна здраво плата на ризата му и се притисна от страх към него. Беше нервна и не бе нужно да вижда лицето ѝ, за да разбере това. Сърцето ѝ биеше силно, а тишината бе завзела всичко наоколо, така че всичко можеше да се чуе.

В пещерата цареше пълен мрак и беше трудно, даже почти невъзможно, да се види каквото и да било. На върха на езика му беше да й обясни, че няма защо да се бои, но веднага осъзна, че Енерис имаше право. Във всеки случай Амир предпочиташе да се бие с мечка, от колкото да го обесят най-позорно на площада или по-лошо – да го опандизят в мизерния кралски затвор под Камелот. В цял Авалон се знаеше колко безкомпромисен е кралят и как винаги застава на страната на справедливостта. Едва ли щеше да помилва едни престъпници, които освен всичко останало, бяха дръзнали да откраднат от него самия, макар и жалкият им опит да беше осуетен.
- Тихо – скастри я Амир и притаи дъх.
- Кълна се, ако се случи нещо, ти си виновен – продължи да мърмори тя.
- Енерис, пази тишина – повтори с равен тон той, но тя не го послуша.
- Всичко се случи заради твоето бързане...
Врътна очи и сложи ръка на устата й съвсем безцеремонно, както си я беше притиснал  до стената на пещерата. За пореден път описа с устни думата ТИХО, а после самият той почти спря да диша, когато чу наближаващите стъпки на селяндура.
- Къде се дянаха тези? – каза си мъжът с доловимо раздразнение в гласа. Явно с него имаше и още някой, вероятно кочияшът, защото се чуваха стъпките на двама души. Поогледаха се, но не откриха никого и продължиха по пътя си.
Амир се отпусна едва когато се увери, че не са наблизо. Една дълбока въздишка се търкулна от устните му, а погледът му, който претърсваше околността, се върна обратно върху Енерис.
- Ти си много глупава, Енерис – каза й и направи няколко крачки към нея, хващайки лицето й с длани, - много глупава.
Да, страхувам се да не ти се случи нещо лошо. Да, не мога да понеса мисълта, че някой може да те нарани. Да, не мога да живея без теб. Да, обичам те. Да, да, да. Хиляди пъти да.
Искаше да крещи. Викът напираше вътре в него, но той го сподави и го върна обратно в дълбините на сърцето си, откъдето беше дръзнал да се изплъзне.

Размина им се. Имаха огромен късмет. Онези, които бяха по петите им, изгубиха следите им и най-вероятно повече нямаше как да ги намерят. Или поне на това се надяваше Енерис. За изминалото време, в което бяха в Камелот, бяха отървали кожата си на косъм повече от веднъж. Може би беше време да проверят дали нямат ангел пазител или просто имаха огромен късмет дотук.
И въпреки, че вече не ги грозеше опасност, ако неброим дълбините на непознатата пещера, червенокоската въобще не беше спокойна и заради това бе виновна ръката му запушваща устата ѝ в комбинация с безпардонната близост. Беше ѝ ясно, че го беше направил несъзнателно или поне така си го обясняваше, но действията му, истински я объркаха.
С доза уплах гледаше в неговите очи, а след като отпуши устата ѝ и обви лицето ѝ в ръце, тя бе готова да припадне от неразбиране и шок. За всичкото това време бе свикнала най-много с неговата близост, от на всички в малката им задружна групичка, и все пак продължаваше да се чувства леко неудобно.
- Нур... - тихо прошепна името му, без да отделя поглед от него. Познати тръпки полазиха по кожата ѝ. Той винаги така ѝ действаше. Отдавна изпитваше подобни странни чувства, но просто ги игнорираше както ѝ бе казала и майка ѝ. Нищо, за което да се тревожи. Нищо сериозно. Щяха да ѝ минат. Така казваше и майка ѝ.
- Ъм... малко си близо. - прошепна неуверено и му се усмихна мило.
Таб.
Таб може би все още беше жив. Може би утре щеше да пристигне при тях. Щеше да ги открие. А може би работеше по въпроса с връщането на Персия. Щеше да я освободи, а след това щеше да потърси Енерис и заедно да се качат на власт, а след това щяха да са едно щастливо семейство, също както родителите ѝ бяха искали.
- Не съм глупава. Аз откъде да знам, че това не е карета на краля. Пък и след като ти си по-умен, защо не се усети, а? - караше му се сякаш беше малко дете. Не стигаше, че вината бе изцяло нейна, но се и караше на горкия човек. Той не беше медиум. Нямаше как да знае подобни неща.

Да, правилно. Златното правило за близостта и чисто приятелските им отношения. Как можеше да го забрави?
Амир не беше от мъжете, които използваха жените за играчки, които търсеха само плътското удоволствие и които отдавна бяха забравили нормите на етикета. Той харесваше правилата, спазваше ги спрямо другите и държеше да се спазват спрямо него. Никога не си беше позволявал да премине границата с Енерис, макар че му се беше искало повече пъти, от колкото можеше да преброи. Не го беше правил, защото тя никога не му беше давала зелена светлина. Нейната лампичка винаги светеше в червено. Този цвят беше нейният цвят - като косата й, като огъня в очите й, като дръжката на рубинения й нож, като ефирните рокли, които носеше в персийския палат. Този цвят беше всяка причина, която Амир имаше да я обича и всяка причина, която имаше, за да стои далеч от нея.
- Правилно...да.. - каза той и бавно свали ръцете си от нея и почтено отстъпи няколко крачки назад. Нещо в погледа й го навеждаше на мисълта, че тя не искаше това разстояние да съществува, поне колкото него, но никога не направи и не каза нищо, за да го накара да разбере. Затова той просто въздъхна и насочи мислите си в друга посока. Или поне се опита...
- От самото начало ти повтарях, че е лоша идея да предприемаме каквото и да било. Но ти беше категорична. Ти си.... - думите не му стигаха, - малък инат! - изплю ядосано накрая, а репликите му бяха придружени с енергично, разпалено ръкомахане.
Точно така правеше, когато беше ядосан. Започваше да жестикулира отмерено и насечено, започваше да крачи нервно напред назад и да смущава околните със стройната си фигура, завиден ръст и осанка. После почесваше с палец брадата и облизваше долната си устна, което караше Енерис да... преглътне тежко и да се изчерви?
Това май не беше обичайната й реакция. Или пък той просто не я беше забелязвал досега? По принцип тя му се ядосваше, крещеше му, а после се усамотяваше някъде далеч от него. Сега обаче се намираха в пещера и нямаше къде да избяга, а естествените рефлекси на тялото й не останаха скрити от зоркия му поглед.
Реши да смени темата, но без да я сменя съвсем. Умно.
- Какво ще кажеш да пренощуваме тук? - предложи. Беше скришно, тихо и безопасно. Вече се бяха уверили, че е съвсем празно и не са притеснили някой горски звяр. Най-много прилепи да имаше, но те бяха безобидни, пък и лесно щяха да ги изгонят с малко огън.
Амир видя колебанието в Енерис. Беше готова да му откаже.
- Освен това се задава буря. Не искам да съм навън, когато завали.
- Няма да си навън, може да отидем в някой хан и да си наемем отделни стаи - отвърна тя, подчертавайки последната част.
- С какви пари? - попита. Тя не отговори. - Планът беше да ограбим каретата, да пренощуваме някъде и да раздадем останалото. Но сега останахме без пукнат грош. Предлагам да се подслоним тук. Поне временно.

Когато го виждаше ядосан, една огромна вълна от топлина обливаше всичко в нея. Подлудяваше я! И следваща вълна попарваше миналата. Новата вълна бе гняв. Горещ, изпълващ, чист гняв, който разтърсваше всяка клетка в нея и завземаше погледа ѝ.
Това ''далеч'', което трябваше да има между тях беше напълно относително, нали? Далеч беше Персия? Ама беше едно голямо далече. Може би между тях можеше да има малко по-малко ''далече''? Може би няколко сантиметра ''далече'' беше едно напълно приемливо ''далече''. Може би тяхното ''далече'' можеше да е една идея по-малко далече от обикновеното. Така родителите ѝ щяха да го приемат? За тях щеше ли да е достатъчно?
Тръсна глава ядно.
Супер, сега бе видял и как тя се изчервява. В Персия, можеше да затръшне масивната врата, и да се изниже в стаята си, където се усмихваше, като глупаво, малко момиченце, заради всичко, което този... този... Нур предизвикваше в нея. Тя беше принце... бивша принцеса, и можеше да контролира емоциите си, нали?
- Добре, ще спим тук. - преглътна нервно. Щеше да е в една пещера с него. Това щеше ... щеше да е нещо ново.
Но...
Но това бе временно решение на дадената ситуация. Нямаха друг избор, нали? Щеше да има буря? Освен това той беше един доста добър боец и щеше да я защити ако имаше каквото и да било тук или навън. Пък и бе приятел. Много добър приятел. Освен това заедно можеха да се стоплят много по-лесно, ако например се прегър... ако запалеха огън. С общи усилия. Щеше да име топло.
- Как ще запалим огън? - спокойно попита, гледайки земята.

Не му трябваше много време, за да организира всичко. Тя беше принцесата, но извън палата, той беше по-опитният, по-ловкият и като цяло по-кадърният в скромно казано 90 процента от ситуациите.
 - Събери малко дърва и сухи листа. За толкова време трябва да си се научила как става, нали? - попита той с лека насмешка. Не искаше да й се подиграва. Всъщност непохватността й му се струваше очарователна. Тя, от друга страна, ужасно се смущаваше и срамуваше от малкия си кръг битови познания, а Амир не пропускаше възможност да накаеа бузите й да пламнат.
 - А ти какво ще правиш? - попита го важно тя и повдигна вежда домато скръстваше ръце пред гърдите си и упражняваше онзи назидателен тон на истинска принцеся, която настоява да държи всичко под свой контрол.
 - Аз - подхвана спокойно той, - ще се погрижа за храната. Ще побързам, обещавам - каза и се измъкна от пещерата без до обели дума повече, оставяйки Енерис съвсем сама и с купища въпроси.
 Любопитка, помисли си той, когато осъзна, че ако беше останал още секунда, щеше да бъде залят от вълна питанки и тязи мисъл го накара да се усмихне глуповато.
Влезе по-навътре в гората и пристегна каишките на чантата със стрелите пред гърдите си. Боравеше доста добре с лък, макар че беше отличник във въртенето на меч. Нямаше време да преследва голям дивеч, затова щяха да се задоволят с нещо по-малко.
Заек например! Какъв късмет, че именно едно такова скокливо същество се прокрадваше из храстите. Един изстрел. Само толкова му беше нужно, за да свали заека на земята. Отлично! Взе плячката си и се запъти наобратно, защото не искаше да я оставя сама за прекалено дълго. Пък и ако изчисленията му бяха верни, тя все още нямаше да е запалила огън.
Да, ама не. Не само, че го беше запалила, но и беше опънала постелите, на които щяха да спят и беше създала някакво уютно кътче. Когато хо видя да се задава, се изправи гордо сред творнието си.
 - Харесва ли ти? - попита го с широка усмивка.
 - Много. Ти ли го направи?
 Получи леко кимане в отговор. Разбира се, че беше тя. Кой друг можеше да бъде? Горските феи?
Малко по-късно, след като месото беше разфасовано и грижливо набучено на шиш, поставен над огъня, Амир се изправи и отново погледна навън. Вече се смрачаваше, обляците все повече покриваха небето.
 - Ще изляза да хвърля последен поглед - каза той и отново се измъкна от пещерата. Безопасността беше преди всичко. Жалко, че не стигна много далеч, преди небето да се продъни с грохот и отекващ тътен и над главата му да се изсипят литри вода. Порой!
 Той забърза обратно към пещерата, на чийто вход го очакваше Енерис с леко притеснено лице.
 - Къде ходиш в този дъжд! - нахока го веднага тя, но той пропусна думите й. Просто влезе навътре в пещерата и с едно рязко движение свали ризата си, захвърляйки я на земята в близост до огъня. Самият той се присламчи към него. Беше умрял от студ. Едва след като се сгря се обърна към Енерис и прокара пръсти през мократа си коса.
 - Защо ме гледаш така? - попита я.

Всичко беше почти перфектно. Имаха огън, имаха върху какво да легнат и дори се оказа, че няма прилепи в пещерата. Трепереше от страх, когато бе принудена да запали огъня сама. В тъмна пещера. Напълно сляпа от тъмнината. А когато искрата пламна, всичко се озари в ярка светлина и нямаше нито един прилеп. Нито едно единствено крилце. Беше ужасно радостна. Имаше време, защото Нур все още не се беше върнал. Затова опъна топлите кожи на студената земя. Прояви малко креативност и добави няколко камъка като орнаменти, малко странно изглеждащи пръчки и заприлича почти като прилично жилище. Но нямаше никакво намерение да свиква. Една единствена нощ. Това беше. Утре щяха да се върнат в жалкото подобие на лагер, което бяха направили при Браф и Дастан, щяха да ги уверят, че няма за какво да се тревожат и щяха да намерят нова мишена. Чисто просто и лесно.
Нямаше нищо лесно в това да гледаш Амир-Нур да сваля мократа си риза, а след това да прокарва ръка през мократа си коса. Въобще не беше лесно, а като за капак, да те хванат, че зяпаш и да трябва да даваш обяснение. Какво се казваше в такъв момент? ''Аз ли, о, аз просто те оглеждам, защото нали знаеш, ти си мъж, едни много привлекателен мъж, и като си свали ризата магнитна сила залепи погледа ми за теб. Обичайното. Нищо ново''. А това, което най-много я издразни бе факта, че той отлично знаеше защо го гледа и знаеше, колко много я дразни. Знаеше, как би реагирала на подобни негови действия и въпреки всичко го направи. Най-безцеремонно се съблече пред нея. Преди три години, сигурно баща ѝ щеше да го накаже със сто камшика, но сега, нямаше проблем. Можеше да се съблича където и когато си поиска. Върха!
Извъртя досадно очи и със студено изражение се приближи към него первайки го по челото.
- Имаше калинка на челото. Май я убих. Пак заповядай. - взе мократа му риза и две стабилни пръчки. Дрехата трябваше да изсъхне, защото нервите ѝ нямаше да издържат да го гледа така. Окачи ризата, така че да изсъхне хубаво и по-бързо и подпря съоражението в ъгъла на малката пещера.
След това седна от другата страна на огъня и сведе поглед в пламъците. Оставаше още малко. Щяха да легнат да спят и сутринта нищо нямаше да е толкова конфузно както сега.

Изчака я да му обърне гръб, след което й се изплези по детски. Калинка! Сякаш щеше да се върже. Просто си търсеше оправдание да го шамароса, защото нямаше как иначе да му отмъсти за дето най-безцеремонно се събличаше пред нея и й объркваше мислите. Как се осмеляваше!
Той се приближи към нея в гръб и преметна косата й през едното й рамо, откривайки врата й от другата страна.
 - Май калинката се е преместила в косата ти - почти прошепна, а дрезгавината в гласа му придоби нови измерения.
Играеше опасна игра и го знаеше. Като малки децата ги учеха да не се приближават към огъня прекалено много, защото може да ги изгори. Но Амир винаги се чувстваше привлечен от тази неукротима стихия. Толкова отдавна се беше хвърлил в пламъците, че вече не знаеше дали гори или е станал на пепел.
 - Недей - гласът й стигна до ушите му някак си тих и далечен. Това беше поредната червена лампичка, а на него изведнъж му се прииска да строши тъпия индикатор. Но не се спря. Пръстите му продължиха да си играят с косата й, а когато се умориха ,докоснаха врата й, след което бавно, съвсем бавничко се спуснаха в нежна ласка надолу по гърба й. Амир не можеше да види лицето й, но беше сигурен, че е затворила очи. Не можеше да чуе въздишката й, но беше сигурен, че я е оставил без дъх. Несправедливо ще кажете. Не, несправедливо беше, че тя прсвеше същото с него само с един поглед.
Енерис се обърна леко към него. Лицето й почти не издаваше емоциите, които бушуваха в нея. Колко умело се прикриваше!
 - Недей...Нур - повтори тя уж малко по-настойчиво, но думите й звучаха като молба повече от всякога. А той не беше сигурен дали го моли да спре, или да продължи.
 - Защо? - попита я. "Защото така е правилно". Някакво предчувствие го наведе на мисълта, че именно такъв щеше да бъде отговора й, затова побърза да я изпревари: - На кого му пука какво е правилно и какво грешно? Отдавна загърбихме стария си живот, където имаше правила. Тук ти си просто една жена, а аз съм просто един мъж, който много, ама много... - не довърши изречението, но краят беше пределно ясен и за двамата. Искаше я. Обичаше я. Обожаваше я.

Да си около него не беше лесно. Не само защото неустоимо привлекателен, с онази усмивка, която кара цяло ято пеперуди да летят навсякъде из тялото ти. И не заради, онези движения, които постоянно правеше, като ръката му минаваща през косата или лекото прехапването на устните или лекото почесване по брадичката с палец. Нямаше нищо общо и с гласа му, който лъхаше на увереност и сексапил и преобръща представите ти за звука, за вибрациите на въздуха. Дори походката му можеше да е достатъчно добра причина, защото само една крачка беше необходима, за да подпали земята под краката му.
Не беше лесно да си около Нур, защото беше дяволски добър в познаването. Знаеше точно къде е слабото ти място. Знаеше как да получи това, което искаше и знаеше отлично как ь действаше и на всичкото отгоре, нямаше срам. Той никога не би премълчал. Беше уверен и щеше да каже всичко такова каквото го виждаше. Щеше да направи това, което искаше, точно както правеше и сега. Толкова дълго време ѝ беше трудно да е около него и с всеки изминал ден ставаше все по-трудно и по-трудно.
- Нур... - дори не знаеше какво иска да каже. Пръстите му близо до кожата ѝ разбъркваха всички мисли. Аромата му обгръщащ сетивата ѝ размиваше всичко нормално в нея довеждайки го до лудост.
Таб!
Таб може би беше жив. Той ѝ беше годеник. Те трябваше да се омъжат и да бъдат подобаващи владетели на Персия. Такива бяха плановете. Така трябваше да стане и щом все още имаше шанс той да е жив, тя беше длъжна да изпълни дълга към страната си и най-вече към родителите си. Поне това им дължеше.
- Нур... какво точно правиш? - не можеше да му каже да спре, но не можеше да каже и да продължи, защото не искаше нито едното, нито другото. Искаше го близо до себе си от достатъчно дълго време насам, но далечината беше най-добрия избор. На страна винаги бе правилния избор, а за близостта имаше известни съмнения.
Не смееше да го погледне в очите, колкото и добре да прикриваше вълнението си. Имаше чувството, че очния кнотакт ще напука перфектно изграденото ѝ ледено лице и всичко ще рухне, а тя щеше или да се предаде или да излезе от тази пещера и никога повече нямаше да го потърси. Какво да правеше?
- Ако Таб е все още жив, аз съм длъжна... - какво? Какво беше длъжна? Не беше длъжна на никого. Още по-малко на въпросни. Та тя дори не го познаваше добре. Имаха само две срещи, в които разбра, че той е наистина прекрасен мъж, но далеч не бе като Нур, който беше способен да я доведе до панически пристъп, щом го погледнеше.
- Моля те,... - преглътна нервно. Знаеше, че не бе чак толкова силна и нямаше да издържи толкова дълго колкото се надяваше. Трябваше да се отдръпне от него, но краката ь бяха парализирани от допира му.

Имаше време, в което това бръщолевене за Таб го нараняваше, караше го дс ревнува, но вече не. Толкова дълго бяха без него, че за всички беше ясно, че е мъртъв. За Енерис също. Тя го използваше единствено като успокоение на собствената синсъвест. Като оправдание, за да не бъде с Амир. Толкова дълго бяха заедно, че ако преди се беше съмнявал в чувствата, които тя изпитваше към него, то вече подобно съмнение не беше останало.
Сега искаше да й се развика. Да я накара да се осъзнае. Да спре да се заблуждава сама, но не го направи. Защото щеше да постигне обратния ефект.
Твърдоглава Енерис! Инатлива Енерис!
- Ако Таб е жив, ти какво...? - попита, шепнейки. Ръката му продължи да оголва врята й докато си играеше с косата й. Стори му се, че Енерис си пое въздух, за да му отговори нещо, но беше грубо прекъсната от леката целувка, която той залепи на бузата й, в близост до ухото й. После устните му се придвижиха малко по-надолу към врата й, където също целунаха парещо и влажно. Брадата му се отъркваше в кожата й, а дъхът му загряваше мястото преди да бъде целунато.
Накрая се отдръпна съвсем бавно, давайки й време да размисли, но тя не реагира.
- Ти какво попитах? - повтори, но отговор отново не последва. Беше твърде стъписана, за да каже каквото и да било. - Хм... - измрънка многозначително и отново задейства ръцете си.
Едната се обви около талията й като внимателно, но категорично я придърпа към него, а другата улови нейната длан и бавно я поднесе към лицето му. Устните му целунаха вътрешната й част, после китката, после докосна лицето си с ръката й, а накрая я остави да почива върху рамото му.
Приближи се към нея, но не я целуна. Колко подло от негова страна да удължава напрежението и у двама им. Но той нямаше да я целуне докато не я откажеше от глупавите й мисли за другите.

Кожата ѝ настръхваше под топлия му дъх, а целувките по кожата ѝ сякаш пареха. Прехапа устни, за да издържи на всичко това, колкото и трудно да беше. Имаше чувството, че ѝ се завива свят. Целувките му по кожата ѝ и всички забрани, които баща ѝ ѝ бе насадил в главата. Всичко заплашваше да избухне в една разрушителна вълна.
Но целувките му бяха толкова приятни, че дори затаи дъх от близостта им. И как се очакваше от нея да устои на това? Как трябваше да седи и нищо да не прави? Едва можеше да се стърпи да не му отвърне, да не го целуне, да обви ръце около него и повече никога да не го пусне, а какво оставаше да го отблъсне. Да се отдалечи, далече от аромата му, от докосването му, от устните му, от него самия. Какво се правеше в такива ситуации? Какво се очакваше? Нямаше кой да чака. Всички най-вероятно бяха мъртви. Бяха загинали още в онзи ден, обратно в Персия. Знаеше, че ако се върнеше щеше да разбере точно това. Затова имаше ли смисъл да чака някой. Не беше ли по-добре да живее живота си така както щеше да ѝ хареса.
Ами ако бяха живи. И майка ѝ и баща ѝ, и Таб и Арван? Всички бяха жива? Тогава какво? Щеше да е предала доверието на баща ѝ. В крайна сметка, я повери в ръцете на Нур, защото му вярваше, ако падишаха разбереше, че най-верният му човек е откраднал сърцето на любимата му дъщеря? За Енерис едва ли следваха грандиозни наказания, но Нур... него можеха да обезглавят. Можеха да направят всичко.
Очите ѝ се наляха със сълзи. Малките капчици започнаха да се плъзгат по бузите ѝ и да попиват в кожата ѝ.
Браво! Сега и плачеше. Имаше ли начин да се изложи още повече?
Прегърна го. Обви ръце около врата му и зарови лице в сгъвката на врата му. Не можеше да му каже да продължи, но нямаше как и да го накара да спре.
- Моля те, Нур... - прошепна до ухото му с разстроен глас. - ... не ме карай да казвам каквото и да било. Не искам. - притисна се още повече към него. Голяма грешка. Колкото по-близо беше до него толкова по-малко сили имаше, за да се отдръпне. Откога живота ѝ се беше превърнал в такава лигава драма? По дяволите, тя беше принцеса. Винаги бе получавала каквото поиска и никой не ѝ отказваше. Никога не ѝ бе липсвало внимание. Ако бяха в палата сега, сигурно щеше да е различно. Щеше да ѝ е много по-лесно да го отблъсне, но сега тя коя бе. Едно момиче в пещера. Как можеше да се чувства достатъчно силна от този факт?

Може би щеше да я пусне. Може би го беше разколебала. Но колебанието му изчезна, когато тя в отчаянието си се притисна още по-силно към него. Амир не искаше много - просто искаше еа сложи край на това мъчение, на тази неяснота, с която трябваше да се справя всеки ден.
Енерис не знаеше, нямаше как да знае, че всеки път, като я погледне, му се иска да я прегърне така силно, да я почувства в обятията си, да вдиша от аромата на косите й иникога повече да не я пусне. Но не го правеше. Толкова време не я докосваше и с пръст. Само защото тя беше поискала така. Но вече беше време да разбере, че в Авалон не е принцеса, че привилегиите, идващи с титлата отдавна ги няма и че тук беш просто едно момиче. Едно момиче, което беше много, ама много обичано. И което трябваше да го осъзнае.
- Не говори тогава - каза й и я прегърна, докато едната му ръка беше хванала нейните две, за да не може да се измъкне. Беше много добра в бягствата, вече го беше доказала. Но когато беше останала без избор, трябваше да реши какво иска от него. Беше длъжна да прекрати лутането му между онова, което беше "правилно" и онова, което сърцето му искаше.
Приближи лицето си към нейното. Усещаше дъха й по кожата си. Само сантиметри го деляха от онова, за коетобеше мечтал през последните години. Само сантиметри.
- Какво беше това? - попита Енерис в най-неподходящия момент и извърна лицето си към изходана пещерата. Амир наостри уши. Някакъв страненшум идваше отвън.
- Точно на време - каза той и присвиустни ядно, а после въздъхна и бавно разхлаби хватката си. - Ще отида да проверя. Колото и дане му се искаше да я оставя,безопасността беше на първо място. А на вън валеше като из ведро и макар да изглеждаше ужасно съмнително някой да скита в гората в това ужсно време, Амир беше длъжен да провери.
Огледа се. Не видя никого. Подаде се леко навън, но очите му виждаха единствено падането на капките о треперенето на листата под тях.
- Май няма нищо - каза и се върна обратно. Погледна я многозначително, но тя веднага извърна очи.
- Аз...такова..ще видя дали ризата ти е изсъхнала - отвърна му притеснено, с изчервени страни и му обърна гръб,навеждайки се над огъня. Почна старателно да опипва плата. Отнемаше й подозрително много време да направи нещо толкова простичко.
Амир се подсмихна иронично и поклати глава.
- Добре, Енерис, добре...аз така или иначе разбрах всичко вече - промълви съвсем тихичко. ЗНАМ, ЧЕ МЕ ОБИЧАШ!
- А, какво? - обади се тя разсеяно. - Каза ли нещо?
- Казах, че ризата не ми трябва, не се притеснявай.
- Ама ще настинеш така...
- Внимавай, ставаш твърде грижовна - каза и се приведе към нея, шепнейки на ухото й: - Ще взема да си помисля нещо, а не дай си боже да те разбера погрешно... - допълни саркастично и се отдръпна.
Беше му толкова забавно да гледа обърканото й, почервеняло от срам лице, че не можеше да не се разсмее при вида му.

Той си играеше с нея. Много добре разбираше какво се случва. Нямаше как да не разбере. Истината е, че тя дори не се опитваше да го прикрие. Нямаше възможността. Такова напрежение помежду им нямаше как да се скрие колкото и опитен да си в това. Нещо повече, тя дори не му беше казала - не. Не го отблъскваше, а ако наистина не го искаше щеше да го постави на мястото му. Може би, не бяха на територията на Персия, но тя все още си оставаше наследница. Единствената наследница на баща си и това нямаше как да се промени, защото течеше в кръвта ѝ. Трябваше да изглежда стабилна и влиятелна като принцеса на нещо толкова голямо. Така я бяха учили и тя наистина трябваше да изглежда така, но явно не ставаше. Явно той беше способен да изтрие всичко от главата ѝ, всички уроци по етикет и държание, всички пропилени часове за правилна, самоуверена походка и правилно говорене, за дистанция и за йерархия. Беше способен на всичко това, а най-опасното беше, че беше почнал да го осъзнава. Може би докато бяха в двореца имаше много неща, които да му пречат от каквато и да било близост, защото навсякъде имаше стражи, слуги, дори родителите ѝ, и все някой щеше да ги види, но тук. Сега бяха в пещера. Вечерта. Наблизо нямаше жива душа. Кой можеше да го държи отговорен за действията му? Тя също осъзнаваше това. Тя също имаше пълната свобода. Можеше да направи това, което бе искала винаги. Да с е остави на тръпките, които майка ѝ постоянно казваше, че ще отминат. Но нямаше да го направи. Трябваше да държи имидж. Освен това, щеше да е срамно да има каквото и да било с друг мъж, когато нейния съпруг най-вероятно беше жив и сигурна сега ги търсеше.
- Нур, не се инати. Ти си ми приятел още от дете. Не искам да се разболееш. Има буря, студено е, в пещера сме, освен това ще спим на земята. Не се инати. Просто облечи ризата. Изсъхнала е. - не спираше да говори, за да разкара напрежението извън съзнанието си.
- Хайде. - взе ризата и му я подаде подканвайки го. - Е, хайде де. Не се инати като малко дете. - извърна поглед, защото той все още беше гол. Беше ѝ неудобно да го гледа така.
- Караш ме да дойда и да ти е облека! Стига, Нур. Просто я облечи.